Свирепия II (Червената клетка)
- Автор: Марчинко Ричард, Вайсман Джон
- Серия: rogue warrior #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свирепия II (Червената клетка)». Краткое содержание книги:
След една година в затвора създателят на най-елитната антитерористична бойна част „Тюлен-6“ отново е в играта. Този път като консултант в частна охранителна фирма. Задачата е същата — да се прави на терорист, за да напипа слабите места в охраната. Първа цел: летище „Нарита“ в Токио. Но нещата бързо загрубяват. Още втората нощ резултатът е четири на нула трупа за Марчинко. Той е напипал таен канал за прекарване на секретна електроника към Пхенян. Северна Корея е на път да създаде атомните си бомби, а някои дебелогъзи копелета с тлъсти портфейли във Вашингтон и Токио я прикриват.
… Тъкмо работа за Свирепия, нали?
Забих показалеца си в центъра на гръдния му кош и леко натиснах.
— А откъде, по дяволите, да знам какво ти е разрешено да знаеш и какво не. Мама му стара, Тош, всичко беше осрано от самото начало. Един шибан бивш министър на отбраната продава тайни, а върши и по-лоши неща. Може би е начело на някаква шибана клика, която се занимава с контрабанда на шибани ядрени материали. Адмиралът, моят проклет шеф, вероятно е затънал в едни и същи лайна с Грифит.
— Думи, Дик, думи. Аз пазя задника ти.
Прав беше, разбира се.
— Добре, добре, добре. Ето какво стана. — Разказах накратко какво бяхме открили, казах му за миниподводниците и за това как кимчиядците маскират процеса на разтоварването. Изглежда, се поуспокои, но не бях сигурен. Помислих малко и добавих: — Имаме и снимки, То Шо.
— Мога ли да ги видя?
Разбира се, че можеше. Този човек ми се доверяваше напълно и ми беше дал пистолет „Глок“, което в тази страна съвсем не е дребна работа, защото беше verbotten гайджин да носят пистолети.
— Да, ще можеш да ги видиш, стига да имаш необходимите компютри.
— Необходимите компютри ли? — То Шо се засмя. — Тук е Япония, Дик такъв, страната на изгряващия микрочип.
Снимките бяха малко размазани — Чери не беше Юзеф Карш104. Но като за мен бяха достатъчно ясни.
Взех една лупа.
За малко не се насрах в гащите си.
— То Шо…
— Какво?
— Гледай…
Надникна над рамото ми.
— Майчице.
На снимките всичко се виждаше съвсем ясно. Миниподводницата не разтоварваше. Товареше.
То Шо се почеса по брадата.
— Чудя се къде ли е тръгнала, по дяволите.
— И аз.
Беше ми повече от ясно, че никога нямаше да разберем отговора на този въпрос, защото бях взривил шибаната подводница и шибаната й майка-кораб и от тях не беше останало нищо.
Майната ми. Имал съм случаи, когато съм се прострелвал в крака. И сега беше така. Този път Пинки се беше оказал прав. Първоначалната разузнавателна оценка, която бях получил при инструктажа във Вашингтон — а именно, че корабите прехвърлят ядрени материали в подводниците, които пък ги закарват до местоназначението им — вероятно беше правилна. Тоя път се бях осрал царски.
Майк Ригън ни посрещна на летището в Лос Анджелис. Беше се погрижил да наеме три коли. Аз бях подарил на То Шо трите руски щурмови пушки за подводна стрелба, а той от своя страна бе направил необходимото нашите автомати МП5К и пистолети „Глок“, както и останалият пластичен експлозив Ц-4 да заминат с нас в самолета, без японските митнически власти да ни се цупят.
Взехме си багажа и трите куфара. Използвах картата си, за да прекарам багажа през митницата, и тръгнахме към къщата на Майк.
В самолета бях направил списък на това какво знам и какво не. Сега, когато Майк караше поршето към дома си, седях и четях драсканиците си.
Знаех, че от момента, в който се бях намъкнал в „ужилването“ на Грант Грифит и Пинки Прескът в „Нарита“, животът ми започна да прилича на безкрайна поредица от групови чукания и преминаваше от положение „Ситуацията е нормална, всичко е осрано“ в „Нещата наистина са осрани“ и накрая в „Нещата са осрани без надежда за почистване“. Но зад всичко това с главни букви беше написано името „Нарита“.
Знаех, че Грант Грифит е уредил връщането ми на редовна служба. Защо? Отговорът беше прост: защото по-лесно можеше да следи какво върши полковник Ричард (без презиме) Марчинко, офицер от Военноморските сили на САЩ, отколкото да наблюдава Дик Марчинко, независим цивилен. А кой ме наглеждаше? Пинки Прескът III. Пинки Фъшкията — вероятният съучастник в престъпленията на Грант. И техните имена се бяха написали на челото ми.
Всичко започна да си идва на мястото. Разбрах например, че Грант се беше опитал да ме убие по време на военната игра. И не за собствена перверзна радост, както мислех преди, а защото смяташе, че съм опасен и мога да проваля внимателно изработените му планове. Защо мислеше така? Защото знаеше какво съм открил в „Нарита“.
А какво бях открил там? Че кимчиядците са въвлечени в програма за контрабанден пренос на ядрени оръжия. Но също така знаех, че някой краде части от ракети „Томахоук“ от оръжейната станция на Военноморските сили в Сийл Бийч.
104
Американски фотограф, който снима известни модели. — Б.пр.