Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
В края на краищата, Уолфгар се бе завърнал сред тях след петгодишно отсъствие и бе предизвикал техния крал (на когото се подчиняваха вече години наред) на двубой. Само ден по-късно бе спечелил короната, а още един ден след това върху трона на Лоса се възкачи крал Уолфгар.
Уолфгар бе категоричен, че в неговото царуване — а той бе твърдо решен то да не продължи дълго — нямаше да се използват потисническите методи и заплахите, с които бе изпълнено времето на предшественика му. Смяташе да помоли воините от събралите се племена да го последват в битката. Нямаше да им заповяда да го направят, защото знаеше, че това, което ръководи варварските бойци, е преди всичко гордостта. Лишени от достойнството си, когато Хийфстааг бе отхвърлил независимостта на кралете на отделните племена, в битка воините нямаше да бъдат по-добри от най-обикновени хора. Уолфгар прекрасно знаеше, че за да се надяват на какъвто и да било успех срещу многократно превъзхождащата ги по численост армия на Кесел, варварите трябваше да си възвърнат потъпканата гордост.
Ето защо бе наредил да издигнат Хенгорот, а воините отново — след почти пет години — издигнаха глас в Предизвикателството на песента. Бяха щастливи дни, макар и кратки, на добродушно съперничество между племената, безжалостно потискани досега от безмилостната власт на Хийфстааг.
Решението да издигне Залата на медовината се оказа доста трудно за Уолфгар. Смятайки, че все още има време преди Кесел да нанесе първия си удар, младият крал внимателно бе претеглил ползата, която щеше да има от връщането към традициите на народа си срещу опасността от забавянето, което всичко това щеше да причини. Надяваше се само, че в бъркотията на подготовката за войната, магьосникът няма да забележи отсъствието на Хийфстааг. Ако Кесел обаче имаше и малко мозък, това не бе особено вероятно.
Сега Уолфгар тихо и търпеливо чакаше, виждайки как старият пламък отново се завръща в очите на хората му.
— Като едно време? — обади се седналия до него Ревик.
— А то беше хубаво време!
Доволен, Ревик се облегна на стената на палатката и замълча — новият крал явно искаше да остане насаме с мислите си. А Уолфгар отново зачака, търсейки най-подходящия миг, в който да направи предложението си на хората.
В другия край на шатрата започваше състезание по хвърляне на брадви. Подобно на онова, което бяха направили Хийфстааг и Беорг, когато се съюзиха преди пет години, предизвикателството тук се състоеше в това да се хвърли брадвата от колкото се може по-голямо разстояние и да се забие достатъчно дълбоко в бъчва с медовина, за да пробие в нея дупка. Броят на каните, които успееха да напълнят от дупката, определяше победителя.
Уолфгар най-сетне съзря възможността, която чакаше. Скочи от мястото си и като домакин, поиска правото да хвърля пръв. Мъжът, който бе избран да отсъжда в това състезание, му го даде и поведе новия крал към избраното място, откъдето трябваше да започне хвърлянето.
— Оттук — рече Уолфгар и приготви Щитозъб.
Изумен шепот се разнесе из шатрата. Никой досега не бе използвал чук в подобно състезание, ала никой не се възпротиви, нито помисли да се позове на правилата. Всеки, който бе чул, но не бе видял със собствените си очи, как чукът бе строшил на парчета огромната брадва на Хийфстааг, изгаряше от нетърпение да види на какво е способно прословутото оръжие. Върху стол в другия край на шатрата бе поставено буре с медовина.
— Сложете още едно зад него! — нареди Уолфгар. — И още едно зад него!
Напълно съсредоточен върху онова, което се канеше да направи, Уолфгар не чуваше шепота, който се понесе около него.
Бъчвите бяха готови и тълпата се отдръпна назад, за да не пречи на краля си. Уолфгар стисна Щитозъб и си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Невярващи на очите си, варварите с изумление видяха как силата на новия крал сякаш изригна и се предаде на оръжието му, запращайки го с лекота и мощ, които нямаха равни на себе си сред всички воини на тундрата.
Щитозъб прелетя през цялата шатра, премина през първата бъчва, после през втората, през третата и след като отнесе не само тях, а и столовете, на които бяха поставени, проби дупка в стената на Хенгорот и излетя навън. Воините, които бяха най-близо, побързаха да излязат навън, за да проследят полета на невероятното оръжие, но то вече бе изчезнало в нощта. Варварите незабавно се втурнаха да го търсят.
Ала Уолфгар ги спря. Младият крал скочи върху масата и вдигна ръка:
— Чуйте ме, воини на тундрата! — провикна се той.
Бездруго изумени от невиждания подвиг на новия си крал, мнозина от събралите се бойци паднаха на колене, когато Щитозъб внезапно се завърна в ръката му.