Затворник по рождение
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-961-8
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Затворник по рождение». Краткое содержание книги:
Ако Дани Картрайт бе предложил на Бет да се оженят в друг ден, нямаше да бъде арестуван и обвинен в убийството на най-добрия си приятел. А когато четиримата свидетели на обвинението са светски персони, неговата версия няма никакъв шанс. Дани е осъден на двайсет и две години и изпратен в „Белмарш“, строго охраняван затвор, откъдето никой не е избягал.
Ала лъжесвидетелите подценяват решимостта на Дани да си отмъсти, както и неумолимия стремеж на годеницата му към справедливост. И в крайна сметка ще бъдат принудени да се борят за живота си.
Най-завладяващият роман на Джефри Арчър след „Каин и Авел“ ще остане в съзнанието ви дълго след последната страница. И ако и това не ви е достатъчно, пригответе се за край, който стъписва и най-пламенните почитатели на Арчър.
— Имате билет за бизнес класа в полет на „Бритиш Еъруейз“ до Барселона — съобщи Бет. — Ще летите от „Хийтроу“ в неделя вечерта и ще отседнете в „Артс хотел“. — Тя подаде на шефа си папка, която съдържаше всички необходими документи за пътуването, включително списък на препоръчвани ресторанти, заедно с карта указател на града. — Конференцията започва в девет сутринта в понеделник, ще я открие международният президент Дик Шърууд. Вие ще сте настанен на подиума заедно с останалите вицепрезиденти. Организаторите помолиха да сте в залата в осем и четирийсет и пет.
— А хотелът далече ли е от конферентния център? — попита господин Томас.
— Не, от другата страна на улицата е — обясни Бет.
— Има ли още нещо?
— Само едно — отговори Томас. — Искаш ли да дойдеш с мен?
Бет се изненада, а това не се удаваше често на господин Томас.
— Винаги съм искала да видя Барселона — призна тя.
— Ето, сега имаш възможност да го направиш — отговори шефът й и се усмихна сърдечно.
— А ще има ли какво да върша, докато съм там?
— Като начало, можеш да се погрижиш да не закъснея в понеделник сутринта. — Бет не отговори. — Или да си починеш, за разнообразие — добави той. — Можем да отидем на опера, ще посетим родното място на Миро. Ще разгледаме музея „Тисен“ в Мадрид, ще видим ранните творби на Пикасо. А и съм чувал, че храната е…
Нали знаеш, че господин Томас те харесва, сети се тя за думите на Дани и се усмихна.
— Много мило от ваша страна, господин Томас, но мисля, че ще е по-добре да остана тук и да се грижа за офиса, докато отсъствате.
— Бет — започна шефът й, облегна се в стола си и скръсти ръце, — ти си умна и хубава млада жена. Не смяташ ли, че Дани би искал от време на време да се наслаждаваш на живота? Господ ми е свидетел, че си го заслужила.
— Много ви благодаря за загрижеността, господин Томас, но не мисля, че съм готова да…
— Разбирам — прекъсна я господин Томас. — Напълно те разбирам. И предпочитам да изчакам, докато си готова. Още не мога да изчисля какво толкова е притежавал Дани, за да мога да наддам над него.
Бет се засмя.
— Ами нещо като операта, хубавото вино, галериите — обясни тя. — Но дори и тогава няма победите Дани Картрайт.
— Е, аз обаче нямам намерение да се отказвам. Може пък да успея да те склоня догодина да дойдеш с мен в Рим, където ще се проведе конференцията и ще е мой ред да съм президент.
— Караваджо — тихо изрече Бет.
— Караваджо? — озадачено повтори Томас.
— Двамата с Дани мислехме да отидем на меден месец в Сен Тропе. Но после съкилийникът му Ник Монкрийф му разказа за Караваджо и едно от последните неща, които Дани ми обеща, преди да почине — Бет не можеше да изрече думите „да се самоубие“, — беше, че ще ме заведе в Рим, за да се запозная със сеньор Караваджо.
— Значи аз нямам никакъв шанс? — попита господин Томас.
Бет не отговори.
По-късно същата вечер Дани и господин Мънро кацнаха на летището в Женева. Щом преминаха през паспортните проверки, Дани се впусна да търси такси. Краткото пътуване из града приключи, когато шофьорът паркира пред хотел „Ле Арме“, разположен в стария град, близо до катедралата — по негова препоръка.
Мънро се беше обадил на Дьо Кубертен, преди да отлетят. Управителят на банката се съгласи да ги приеме на следващата сутрин в десет. На Дани му се струваше, че старецът доста се забавлява с цялата тази история.
По време на вечерята господин Мънро — на Дани не му минаваше през ума да го нарече Фрейзър — го запозна със списъка от документи, които според него щяха да поискат в банката.
— Липсва ли някой? — попита накрая Дани.
— Разбира се, че не — отговори Мънро. — Освен ако не сте забравили ключа.
Хюго вдигна слушалката на телефона на нощното шкафче.
— Взе нощния влак до Единбург и оттам пътува до Дънброут — докладва гласът от другата страна.
— За да се срещне с Мънро, несъмнено.
— Да, в офиса му в десет сутринта.
— А след това върна ли се в Лондон?
— Не, с Мънро напуснаха офиса, отидоха до летището и хванаха полет на „Бритиш Еъруейз“ за Женева. Трябва да са кацнали преди около час.
— Ти със същия полет ли пътува?
— Не — отговори гласът.