От устните към сърцето
- Автор: Гюнтекин Решад Нури
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Рива
- ISBN: 978-954-320-309-3
- Переводчик: Розия Самуилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «От устните към сърцето». Краткое содержание книги:
Любовта няма нищо общо със сърцето… Любовта се превръща в щастие единствено когато се роди и заживее в устните… Не трябва да й се позволи да се процеди като отрова от устните към сърцето… Наричам цветята, Грозденце, „любовта на земята“… И те се отварят и угасват като целувка в устните на земята… Кое от тях мисли да навлиза в сърцето на земята?
Ние не се обичаме, Ламия, вярвай ми, малката ми… Просто позабавлявахме сърцата си, очите си, устните си с едно малко приключение… Толкоз…
Намък отвори широко очи, не можейки да повярва на щастието си.
— Невъзможно… Толкова съм зает, че…
Аз — както котката си играе с мишката — внезапно промених поведението си.
— Колко жалко, ала какво да се прави… Щом сте толкова ангажиран…
Думите ми предизвикаха ужас у Намък бей, настръхна целият. И опитвайки се да прикрие объркването си, добави:
— Не… Всъщност не е толкова важно… Пък и тук е тъй красиво… Да поживееш няколко дни сред тази природа…
— В такъв случай седмица… И никакви пазарлъци.
Нашият гост се уплаши да не изрека нещо, което отново би скършило надеждата му, и прие с тревожно задоволство…
Джавидан развеждаше госта ни из околността. Той не спираше да прави снимки.
Рядко ги съпровождах. Наивник, сигурно си въобразяваше, че ревнувам Джавидан… Бях ли способен изобщо на подобно падение?
Впрочем, ако трябва да си призная истината, аз съм благодарен на Намък Бехчет бей. Дълго време бях прекарал единствено с Джавидан. Затруднявах се да укривам от жена си своята хронична печал, своите драгоценни мечтания. Тези дни изпитвах огромна, неудържима необходимост да се излежавам под леките сенки на тази веранда, с часове да седя като вцепенен… Бях принуден да играя комедията на мъчителния разговор със съпругата си. Аллах да го благослови Намък Бехчет бей… А освободя ли се и от останалата без душа Бозяка…
X
22 юли
Нашият гост си тръгна. Отново останахме сами с Джавидан… Това лято като че нямаше край… До есента имаше безкрайно много време… Жалко, няма да мога да издържа…
XI
24 юли
Много съм благодарен, спасявам се… До два дни заминаваме. Тази вечер с Джавидан се връщахме от кьошка на Мюнир бей, тя се взираше унесено в далечината. Забелязах, че мълчанието ни се проточи.
— Колко красиво, нали? — казах аз.
Съпругата ми, без да променя състоянието си, процеди:
— Да, само че все едно и също.
— Ти като че си почнала да се притесняваш, Джавидан?
— …
— Не си весела…
— Благодаря, че го забеляза…
Това си беше най-откровено недоволство. Горката, доста я пренебрегвах. Сконфузено и натъжено изрекох:
— Доста отдавна нервите ми не са наред, Джавидан. Безспорно е нещо преходно… След известно време ще се оправи. Отново ще стана предишният весел, жизнен човек. Виновен съм пред теб… Какво да правя? Болестно състояние… Ти си започнала да се притесняваш, но няма нищо по-лесно от това до ден-два да се върнем в Истанбул…
Джавидан ме гледаше изненадано. А аз продължавах:
— Ако искаш да знаеш истината, и на мен вече ми омръзна тук… Нощта, денят, луната и слънцето са вечно едни и същи… Ако кажеш, до ден-два се връщаме в Истанбул…
Джавидан бе доволна, но се опитваше да не го забележа.
— Добре, а произведението ти?
— От няколко дни работя усилено… Произведението ми взе да напредва бързо… Но и ти ще се съгласиш, че му липсва душа… Няма стойност, каквато се чака от мен… Напразно, изкуство не се получава, когато си болен… Ще поизчакаме още малко.
Жена ми намери за достатъчно моето обяснение, повече нищо не каза. На връщане към лозето и двамата бяхме доста радостни… След ден-два се отърваваме от тоя ад…
XII
26 юли
На следващия ден решението ни да заминем беше взето. Колко хора ни обичали тук… Особено трудно ми беше да убедя вуйчо. Съжаляваха всички.
Един от съседите ни ме беше поканил вечерта на гости. Не можех да му откажа, понеже бе за последно. Пък и отидох заради част от познатите ми. Отличен повод да се сбогувам с тях.
Там беше и Шюкрю бей — чичото на Ламия. По някое време горкият човек дойде при мен.
— Преди малко научих, че заминавате за Истанбул… Много жалко, доброто ми настроение направо се изпари.
Благодарих му с лека, равнодушна усмивка.
Шюкрю бей продължи:
— Скоро и ние ще си имаме гостенка… Днес получих писмо от Ламия… Пише, че със съпруга си ще идват в Измир и за четири-пет дни ще останат у нас… Леля й пощуря от радост… Обичах горкото момиче като родна дъщеря…
Ако Шюкрю бей не ми беше казал всичко това в най-сумрачния край на верандата, щеше да забележи как пребледнях като мъртвец, непременно щеше да се досети. Дъхът ми спря, ушите ми забучаха. Прииска ми се да се хвърля на земята като дете, прииска ми се да заплача от радост. Ах, как съм обичал Грозденцето!