Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
Освен това — независимо че самотата не ми е непозната — никога не съм се чувствала така самотна, както в момента. Винаги е имало при кого да отида. Сабин… Райли… Деймън… приятелите ми… Сега обаче цялото ми семейство го няма: Сабин е заета с Миноз, приятелят ми реши да даде почивка на връзката ни, а на приятелите си не мога да се доверя… и какъв е смисълът?
Какво от това, че притежавам подобни способности — че мога да управлявам енергията и да проявявам разни неща, след като не мога да материализирам единственото, което наистина желая?
Каква е ползата да виждам духове, след като не мога да съзра онези, които са истински важни за мен?
Какъв е смисълът да живея вечно, ако съм принудена да водя именно такъв живот?
Влизам още по-навътре, докато водата стига до средата на бедрата ми. Никога — абсолютно никога — не съм се чувствала така самотна, независимо че съм на препълнен с хора плаж. Нито пък толкова безпомощна — в такъв прекрасен слънчев ден.
Не се помръдвам, когато Джуд се приближава иззад гърба ми, сграбчва ме за рамото и се опитва да ме издърпа по-далеч от вълните. Оставам на място и се наслаждавам на плискането на водата, която мокри кожата ми, на непрестанното движение — навътре-навън — което ме подмамва да го последвам и да се потопя в дълбокото.
— Ей! — очите му се присвиват срещу слънцето, докато погледът му зорко изследва лицето ми.
Явно няма намерение да отслаби хватката си, преди да се е уверил, че съм добре.
— Какво ще кажеш да се върнем в магазина? — тонът му е кротък, премерен и спокоен — сякаш вярва, че съм прекалено крехка и способна да сторя някоя глупост, ако не внимавам.
Преглъщам с усилие и стъпвам още по-здраво на дъното, без да помръдна и на сантиметър. С поглед, прикован в хоризонта, казвам задавено:
— Ако си се пошегувал… ако това бе някакъв номер… да знаеш, че…
Тръсвам глава — не съм в състояние да довърша. Но заплахата в думите ми е явна и неподправена.
— Никога не бих го направил. — Той ме стисва още по-силно и ме повдига нагоре, така че новата вълна да мине под мен, без да ме намокри още повече. — Та ти ме разчете, Евър! Още през онзи първи ден. Знаеш какво мога да правя… да виждам.
Поемам си дълбоко въздух, макар да не зная какво да му кажа. Той обаче не ме оставя дори да опитам:
— А и — просто за информация — виждал съм я и преди. Не беше с теб всеки път, но се появяваше достатъчно често. Това обаче бе първият случай, когато я чух да казва нещо.
— И на какво се дължи тази промяна? — обръщам се и срещам погледа му.
Не че имам истинска причина да не му вярвам, но трябва да получа възможно най-много доказателства.
— Предполагам, че искаше първо да се увери, че може да ми има доверие — той свива рамене. — Точно като теб, впрочем.
Поглеждам го и потъвам в тези дълбоки морскозелени очи. Истината е там, на повърхността — открита и очевидна. Той не лъже, не играе игрички, не прилага номера и определено не си измисля. Наистина вижда Райли и единствената му цел е да помогне.
— Мисля, че именно заради това се срещнахме — гласът му е съвсем тих, почти шепот. — Чудя се дали Райли го е организирала?
Райли… или нещо друго? Нещо, по-голямо и по-могъщо от нас?
Вглеждам се в океана пред себе си и се чудя дали и той ме разпознава, така, както аз го познах. Дали усеща онова присвиване в стомаха, боцкането по кожата, странното, но въпреки това много познато чувство, че нещо те тегли към другия… всички тези неща, които аз изпитвам? И ако е така… какво означава това? Дали наистина имаме недовършена работа? Карма, която трябва да бъде насочена и канализирана?
Вярно ли е това, че съвпадения не съществуват?!
— Мога да те науча — казва той с поглед, равносилен на обещание, което съм сигурна, че държи да спази. — Няма гаранции, че ще успея, но ще опитам.
Отскубвам се от ръцете му и влизам по-навътре. Не ме интересува дали ще намокря целите си дънки, стига да съм суха от кръста нагоре.
— Всеки човек притежава тази способност — застига ме гласът му. — Точно както всеки може да е ясновидец… или поне да усеща интуитивно някои неща. Всичко зависи от това доколко си отворен, доколко си готов да се отпуснеш и да се научиш да го правиш. С твоите дарби обаче… няма причина да не се научиш да я виждаш и ти.