Пътеки към утрото

Докато Дризт отиваше на север, по следите на Киерстаад и Берктгар, един друг пътешественик се бе насочил на юг от Грамадата на Келвин. Превита под тежестта на претъпканата си раница, Стъмпет Рейкингклоу крачеше напред, а очите й бяха приковани в една-единствена точка — назъбените върхове на Гръбнака на света.

Втъкнат в една халка на колана й, Креншинибон мълчаливо се наслаждаваше на случващото се. Колко нощи бе влизал в сънищата й! Разбира се, този път бе действал много по-предпазливо от обикновено — властният отломък с основание се боеше от сегашната си господарка, която бе не просто джудже, но и жрица на добро божество. Все пак, с течение на времето, Креншинибон бе преодолял съпротивата й и постепенно я бе убедил, че онова, което й предлага, не е самонадеяна дързост, а предизвикателство, с което тя може да се справи.

И така, преди един ден Стъмпет най-сетне се бе решила и бе поела на юг, с оръжие в ръка, готова да се справи с всяко чудовище, осмелило се да я нападне, и с всяка планина, изпречила се на пътя й.

Все още обаче бе далече от планините — намираше се едва на половината път от Езерото на алените води, най-южното от трите езера на Долината. Креншинибон бе решил да се спотайва — в крайна сметка той бе дело на векове и няколко дни повече или по-малко не бяха от особено значение. Щом стигнеха в планината, той щеше да се погрижи да си намери по-добър съюзник.

Ала тогава, най-неочаквано, кристалният отломък усети нечие присъствие, могъщо и добре познато.

Танари.

Стъмпет спря миг по-късно и в погледа, който му хвърли, ясно личеше изненада. Та той пулсираше, досущ като някое живо същество. Не й трябваше много време, за да осъзнае, че тези вибрации не са нищо друго, освен зов, насочен неизвестно към кого.

— Какво има? — попита тя на глас и вдигна магическия предмет към очите си. — Какво си намислил?

Жрицата все още се взираше с любопитство в сърцевината на кристала, когато ясносиният хоризонт изведнъж помрачня, затулен от огромен черен облак, който бързо се носеше към нея, дочул призива на Креншинибон. Най-сетне Стъмпет сви рамене и втъкна отломъка в колана си. После вдигна поглед.

Твърде късно.

Ерту връхлетя като ураган и я повали, още преди тя да успее да вдигне оръжие. Всичко свърши само за няколко секунди и Креншинибон се озова в ръцете на балора, един съюз, желан и от двамата.

Замаяна и недоумяваща, Стъмпет се надигна на лакти и погледна към демона. Оръжието, избито от ръката й още в първия миг на нападението, лежеше далече от нея и тя се помъчи да призове своя бог. Само че Ерту нямаше намерение да допусне подобно нещо. Мощен ритник я запрати на няколко метра и звярът пристъпи към нея, готвейки се да я разкъса на парчета.