Пътеки към утрото
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Legacy of the Drow #4
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547611739
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътеки към утрото». Краткое содержание книги:
Пътешествията на мрачния елф Дризт До’Урден го отвеждат отново към невероятно опасни и вълнуващи приключения. Пътят му сякаш няма край. Но най-дългото пътуване, към истинския му дом като че ли е на път да завърши — въпреки силите на злото, въпреки демоните и омразата и заради истинските приятели.
Много скоро откри и онова, което търсеше — стъпки от два чифта меки ботуши, които се движеха бавно, точно както правеха ловците, дебнещи плячка. От вниманието му не убягна и една специфична особеност — вдлъбването бе най-дълбоко в горния край. Варварите стъпваха именно по този начин — първо с пръстите и чак след това с петите, за разлика от повечето народи в Царствата. Нямаше място за съмнение. Предишната нощ Дризт се бе промъкнал до лагера на варварите, с намерението да се срещне с Ревик и Берктгар, но докато слушаше, спотаен в сенките, разбра, че Берктгар е отишъл на лов, придружен от Киерстаад, сина на Ревик.
В началото тази новина го бе разтревожила — дали пък Берктгар не смяташе да убие младежа?
Бързо прогони тази глупава мисъл. Та нали познаваше Берктгар! При всичките различия между двамата, той си оставаше доблестен войн, а не подъл убиец! Много по-вероятно бе да се опита да спечели доверието на Киерстаад и така да заздрави позициите си в племето.
Скиталецът остана край варварския бивак през цялата нощ, като си тръгна чак на зазоряване, измъквайки се, без никой да заподозре за присъствието му.
Пое на север и тича, докато не откри следите на двамата мъже. Макар да имаха около час преднина, те се движеха като ловци, без да бързат, и Дризт бе сигурен, че ще ги настигне за броени минути.
Миг по-късно забеляза, че стъпките се разделят и веднага забави крачка. По-малките дири тръгваха на запад, докато по-големите продължаваха все така на север. Елфът ги проследи, предполагайки, че са на Берктгар, и наистина много скоро зърна едрия варварин пред себе си. Заслонил очи с длан, той настойчиво се взираше напред.
Дризт тръгна още по-бавно и предпазливо. За своя изненада установи, че е донякъде притеснен от предстоящата среща. Вярно, двамата с Берктгар бяха спорили и преди, обикновено когато скиталецът го посещаваше в Заселническа твърдина в ролята си на пратеник на Бруенор. Сега обаче нещата бяха малко по-различни. Берктгар си бе у дома, нямаше нужда от Бруенор и това можеше да го направи много опасен.
И именно заради това Дризт искаше да говори с него — за да разбере доколко голяма заплаха бе станал варваринът за джуджетата. Прокрадвайки се безшумно, той се приближи на няколко метра от коленичилия мъж, който сякаш не го усещаше.
— Добра среща, Берктгар — поздрави го елфът и от това, че варваринът изобщо не се стресна, разбра, че присъствието му не ще да е останало незабелязано.
Вождът бавно се изправи и се обърна към него.
Дризт погледна на запад, към малката точица на хоризонта и като кимна, продължи спокойно:
— Ловният ти другар?
— Киерстаад, син на Ревик — отвърна Берктгар. — Добро момче!
— А Ревик?
Варваринът стисна зъби и не отговори веднага.
— Значи истина било, че си се върнал в Долината — процеди той най-сетне.
— Това добре дошло ли е за Берктгар?
— Не! — отсече варваринът без колебание. — Тундрата е голяма, елфе. Достатъчно голяма, за да не ни се налага да се срещаме повече.
С тези думи той се накани да си тръгне, сякаш всичко важно вече бе казано. Дризт обаче нямаше намерение да остави нещата току-така.
— Защо не? — невинно попита той, за да накара Берктгар да разкрие картите си.
На всяка цена трябваше да разбере доколко варварите се бяха върнали към старите си обичаи. Дали щяха да бъдат просто невидими съседи на джуджетата и хората от Десетте града, поделяйки си тундрата, без да си помагат, но и без да си пречат, или щяха да се превърнат в техни смъртни врагове, досущ както преди?
— Ревик ме смята за свой приятел — продължи скиталецът. — Когато си тръгнах оттук преди толкова години, той бе един от хората, които ми липсваха най-много.
— Ревик вече не е млад — махна с ръка Берктгар.
— Ревик е начело на племето.
— Не! — думата изплющя като камшик.
После обаче едрият варварин се успокои и самоуверената усмивка, която се появи на устните му, бе по-убедителна и от най-многословния отговор — това бе самата истина.
— Ревик вече не управлява племето — продължи той.
— Кой тогава? Берктгар?
Вождът кимна, самодоволно усмихнат:
— Завърнах се, за да поведа народа си — заяви той. — Да го поведа по по-добър път, далече от грешките на Уолфгар и Ревик, обратно към живота, който водехме някога, когато бяхме свободни и отговаряхме за постъпките си единствено пред самите себе си и пред своя бог!