Беззвездна нощ

Когато Кати-Бри влезе в килията ми в дома на Баенре, когато очите ми, макар и замъглени от болката, отново съзряха красивите, измамно крехки черти, едва тогава прогледнах за истината. До този миг аз сам не разбирах истинската причина, накарала ме да си тръгна от Митрил Хол; прекалено погълнат от мъката си, дори не осъзнавах как примирението бавно, но сигурно пълзи към сърцето ми. Не смелостта ме отведе обратно в дебрите на Подземния мрак, а отчаяното чувство, че вече нямам какво да губя. Не си бях позволил да скърбя за Уолфгар и сега тази пустота изпиваше волята ми и вярата, че нещата някога ще се оправят.

Смелият никога не губи надежда.

Когато ми се притече на помощ, Артемис Ентрери също бе тласкан не от смелост, а от отчаяние. Оставането му в Мензоберанзан го обричаше на сигурна смърт и той знаеше това, единственото му спасение бях аз. Ентрери не беше смел, а само пресметлив и находчив.

Когато напусна дома си и се втурна по следите на глупавия си елфически приятел, Кати-Бри бе превъзмогнала скръбта си по Уолфгар. Тя бе плакала за него, беше страдала и вече не робуваше на тъгата. Не болката, а верността я накара да се впусне след мен. Тя можеше да изгуби всичко и въпреки това го заложи на карта и слезе в недрата на земята, за да помогне на другаря си.

Ето за това си мислех, когато срещнах погледа й там долу, в тъмницата на Баенре и като че ли едва тогава напълно проумях смисъла на думата „смелост“.

И за първи път след смъртта на Уолфгар се почувствах окрилен. До този миг се биех яростно и безмилостно, отново се бях превърнал в първичния ловец, който някога бродеше сам из Подземния мрак. Всичко това свърши, когато спрях очи върху нежното лице на Кати-Бри. Войнът надви ловеца, а с него си отидоха и чувството за безнадеждност, и мрачното примирение; отхвърлих убеждението, че всичко ще се оправи, когато Баенре получат онова, което желаят — сърцето ми, за да го принесат в жертва на Лолт.