Един по един
- Автор: Картер Крис
- Серия: Robert Huntur #5
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-260-0
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Един по един». Краткое содержание книги:
С тези мисли Робърт Хънтър разглежда фотографии от пресен случай на убийство, когато телефонът звънва. От отсрещната страна не се представят, а принуждават Хънтър да посети някакъв интернет адрес. На екрана се появява зловеща картина. Потресени, полицаите в екип с ФБР безрезултатно се опитват да проследят по електронен път първоизточника на този кошмар. Но убиецът не е аматьор и умело въвлича Хънтър в демоничната си игра.
Следват още анонимни обаждания. Още адреси. Още набелязани жертви, за които куршум в тила е само избавление.
Още с първия си роман „Хамелеонът се завръща“ Крис Картър влезе в листата на големите криминални автори. Телеграфният стил, подправен с много напрежение, и изобретателните му герои са негова безусловна запазена марка.
Стълбището беше мръсно и тъмно, със стени, украсени с графити. Когато стигнаха до четвъртия етаж, господин Рубен ги поведе по дълъг и слабо осветен коридор. Там също вонеше на котешка пикня, но вече зловонна и противна, и двамата детективи стиснаха зъби.
Това обаче не притесни хазяина.
— Пристигнахме — обяви той и спря пред врата някъде по средата на коридора. Номерът беше 4113. Рубен отключи вратата и я отвори. Прозорците бяха затворени и завесите дръпнати и стаята пред тях тънеше в сенки. Вътре беше задушно като в затворническа килия.
Господин Рубен запали лампите, които осветиха малка жилищна площ и кухненски бокс вляво. Помещението беше оскъдно обзаведено. Имаше стара дървена маса, четири дървени стола, малка стереоуредба, диван с дамаска на цветя, портативен телевизор и шкаф, върху който бяха наредени няколко снимки в рамки. Нямаше видими следи нещо да е разместено. Стените бяха голи, с изключение на снимка на Итън Уолш с тригодишно момиченце.
— Спалнята и банята са насам — каза господин Рубен и посочи вратата отсреща.
Хънтър и Гарсия надянаха латексови ръкавици.
— Бихте ли изчакали навън? — обърна се Карлос към хазяина. — Не знаем дали тук има някакви веществени улики, но ако има, бих искал да намалим риска от увреждането им.
Господин Рубен разочаровано отстъпи назад.
— Добре. Разбирам. Ще бъда тук, ако ви потрябвам.
Първото, което двамата детективи забелязаха в тясната дневна, беше лаптопът на Итън Уолш на дървената маса. На горната част на екрана беше закачена камера.
Хънтър извади от джоба си два големи плика за веществени доказателства и сложи в тях лаптопа, уебкамерата и всичките кабели на компютъра.
Гарсия разгледа снимките на шкафа. Бяха общо четири, всичките на Итън Уолш и дъщеря му. В чекмеджето имаше няколко книга и списания, всичките за компютърно програмиране, и огромен брой комикси. Кухнята беше малко разхвърляна, но не повече, отколкото би се очаквало от мъж, който живее сам. В хладилника имаше няколко готови ястия и много бира.
Робърт остави партньора си да огледа дневната по-добре и отиде в останалата част на апартамента. Банята беше малка като консерва, с напукана преграда на душа и тоалетна. Нямаше друго.
И спалнята не беше по-голяма. Леглото беше сбутано точно под малкия прозорец и въпреки това оставаше малко пространство за маневриране. До неоправеното легло имаше само стенен гардероб с плъзгащи се врати и нощно шкафче с лампа за четене.
Хънтър провери под леглото — два празни куфара. В гардероба имаше ризи, тениски, джинси, панталони, якета, два чифта маратонки, официални обувки и два кашона, пълни с видеоигри. Спалнята на Итън беше разхвърляна, но пак в границите на допустимото. Отново нищо не изглеждаше разместено.
Той се върна в дневната, където Гарсия стоеше до неудобния на вид диван и прелистваше страниците на нещо, което приличаше на тетрадка или дневник. Когато Хънтър влезе в стаята, Карлос спря и се намръщи на страницата, която четеше.
Приятелят му познаваше това изражение.
— Какво откри?
Гарсия вдигна глава и се усмихна.
— Първата връзка.
91.
Мъжът носеше празна кошница и минаваше за трети път по дългата пътека на отделението за плодове и зеленчуци в супермаркета. Все още не можеше да реши какво да купи. Отново спря пред портокалите, взе един, доближи го до носа си и вдъхна силния аромат. Обичаше портокали, но не сложи нито един в кошницата си. Пристъпи по-нататък и спря пред богатия избор и изобилие от ябълки. Любимият му сорт беше „Файърсайд“, но в Лос Анджелис се намираха трудно. Бяха по-разпространени в Горен Среден запад. Това обаче не го притесняваше особено, защото и „Пинк Пърлс“ бяха хубави, а те се отглеждаха в Северна Калифорния и ги имаше навсякъде в Лос Анджелис. Той вдигна ръка и я задържа, устоявайки на изкушението да отхапе. Остави ябълката и тръгна към друг щанд с плодове.
Нерешителният мъж беше облечен с тъмносиньо сако, което не подхождаше на светлите му панталони. Обувките му бяха протрити, явно носени от години. Косата му беше сресана назад само с пръсти, а двудневната му брада го състаряваше.
Той мина покрай боровинките, без да спре. Не харесваше зърнестата им структура и за него те не бяха достатъчно сладки. Пък и боровинките бяха твърде скъпи. Мъжът се замисли дали да не си купи круши, праскови или нектарини, но накрая пак отмина, без да реши какво да си вземе.