Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
— Или достатъчно силно, за да не може той да се надигне.
Разтревожен от решимостта, която четеше в очите на Лорн, Сибелиус неохотно се съгласи и отстъпи:
— Сигурно, сигурно…
После си промени мнението и рече:
— Чакайте, ще ви покажа нещо…
Главният архивар стана, остави Лорн в кабинета си и се върна с един много стар бележник, чиято износена кожена подвързия беше олющена, надрана и дори на места прогорена.
— Ето, погледнете.
Тетрадката беше отворена на две страници, на които имаше рисунка, представляваща укрепена порта. Около нея имаше ръкописни бележки.
— Това прилича на пътен дневник, но написан от луд — обясни Сибелиус. — Попаднах на него случайно и само Сивият дракон знае как е дошъл тук. Някои страници са откъснати. Някои са нечетливи, а други нямат никакъв смисъл. Но вниманието ми беше привлечено от тази рисунка, която изглежда доста правдоподобна. Прочетете надписа, изсечен на фасадата. Може да се предположи, че някой е опитал да го изтрие с гума, но рисунката е доста точна, за да може да се отгатне гербът и да се разберат няколко думи…
Лорн присви очи и наистина позна герба. Вълча или кучешка глава, два кръстосани меча: това със сигурност беше гербът на Ониксовата гвардия.
Обаче текстът…
— Това е на староимелорски — каза Лорн. — Но като че ли е девизът на ониксовите гвардейци, а?
— Това означава: „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме“.
Лорн вдигна поглед.
Полазиха го тръпки от вълнение, сякаш откриваше първия елемент от непозната дотогава загадка, чиято важност обаче предчувстваше.
— Къде е била направена тази рисунка? — попита той. — Какво представлява? Кое е това място?
— Не зная. Става въпрос за изоставено място, което авторът на бележника открил след много дни бродене… Но важното не е това, рицарю. Бележникът е стар, а според мен надписът, който авторът е преписал, е още по-стар. Така че този девиз, който някои са искали да изтрият, несъмнено е първият девиз на Ониксовата гвардия…
Тогава Лорн си помисли за надписа, издълбан над портата на Черната кула, и разбра какво искаше да му каже главният архивар. Имаше само една различна дума в двата последователни девиза на Ониксовата гвардия, но тя променяше всичко.
— „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме“, Лорн. Върховното кралство. Не Върховния крал. Преди да станат защитници на Върховния крал, ониксовите гвардейци отначало са били защитници на Върховното кралство…
Лорн се върна на смрачаване.
Докато вървеше, мислеше за странния пътен бележник, пъхнат в кожената му ризница. Според Сибелиус нищо не позволяваше да се предположи кой е авторът му, но по някои белези можеше да се допусне, че беше живял преди около век. Но други въпроси събуждаха любопитството на Лорн. Кое беше това място, което укрепената порта защитаваше? Беше ли съществувало? И ако не беше родено от болното въображение на луд човек, съществуваше ли още? И къде? Лорн се надяваше да успее да разчете страниците, покрити с дребния, нечетлив почерк, който Сибелиус не беше успял да прочете. Знаеше, че текстът често беше налудничав. А може би имаше скрит смисъл.
Съществуваше и загадката с девиза на ониксовите гвардейци.
Защо и кога беше променен? Дали тази промяна беше изпълнена със смисъл, както Лорн предполагаше? Дали беше станала много преди Ерклант I да разпусне Ониксовата гвардия? Тези две събития бяха ли свързани по някакъв начин?
Потънал в своите питания, Лорн почти беше забравил за всичко останало. Но бързо се върна към действителността, когато завари Черната кула развълнувана — няколко десетки любопитни се бяха струпали пред подвижния мост. Разбута тълпата зяпачи, за да влезе, и намери на двора Лиам и Логан — предпазливи повече от всякога.
— Щях да пращам някого да ви търси — каза Лиам.
— Какво се случва тук?
— Намерихме Вард. В ковачницата е.
Лорн побърза да отиде в ковачницата, на вратата стоеше Йерас и пазеше.
Вътре Вард беше легнал на походното си легло, Дуайн и Ериад стояха при него. Старият ковач беше ударен няколко пъти в лицето, а кървава превръзка беше омотана около дясната му ръка. Опиянен от алкохола, с изцъклен поглед, той си мърмореше и негодуваше сам.
— Бил се е със стражи — обясни Ериад. — Пристигнахме твърде късно.
— Ръката му?
— Заковали го за една маса, преди да тръгнат — за да ни дадат пример.
Дуайн се дръпна, Лорн седна до Вард.
— Как си? — попита го съчувствено.
Старият ковач го позна през замъгления си от виното поглед и изръмжа:
— Няма да останеш доволен…
— А да ми разкажеш?
Вард изруга.
— Както искаш. Пиех си. Спокойно… И после тези… тези типове влязоха. Стражи. Не ме видяха. Искаха пари в замяна на тяхното… покровителство. Но собственикът не можеше да плати и тогава те започнаха да го… Бяха петима, но добре ги подредих — Вард се оживи. — Мамка му, Лорн! Ти щеше ли да ги оставиш да си правят каквото си щат?