Новолуние
- Автор: Макдоналд Иън, Макдональд Йен
- Серия: Луна #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Новолуние». Краткое содержание книги:
О, как онази златна жена продължаваше да описва кръгове около плановете ми за бъдещето.
Жителите в Кралицата на Юга работеха в най-различни смени, затова никога не се стъмваше напълно. Увих се в одеялото на Ачи и излязох на балкона. Облегнах се на парапета и се загледах в стената от светлини. Зад всяка от тях стояха човешки същества, решения. Грозен свят. Всичко в него си имаше цена. Принуждаваше всички да се пазарят. Докато работех на релсите, бях забелязала нови предмети у някои от останалите работници: медальони и малки оброчни плочици, които кътаха в джобовете си. На тях бе изобразена жена в роба, като Светата Дева, но половината от лицето ѝ беше като на черен ангел, а другата половина представляваше гол череп. Това беше първата ми среща с Девата Луна. Половината ѝ лице беше мъртво, но другата половина — живо. Луната не беше мъртъв космически спътник, а живо същество. Тук нямаше майка-природа, нямаше я богинята Гая, която да представлява останалите живи същества, срещу които човек трябва да се бори. Всичко, което живее тук, е наше дело. Девата Луна е жестока и не прощава никому, но е и красива. Човек може да си я представи и като жена с крила като на водно конче, устремена в полет в небето.
Останах на балкона на хотелската стая, докато хоризонтът започна да почервенява — слънцето изгряваше. След това се върнах при Ачи. Исках да правя любов с нея още веднъж. Всичките ми мотиви бяха себични. Нещата, които са трудни между две приятелки, са лесни между две любовници.
Идеята да го превърнем в игра беше на Ачи. Трябваше да стиснем юмруци зад гърба — като в „камък, ножици, хартия“ — и да преброим до три, а след това да отворим юмрук и да покажем какво държим вътре. Трябваше да изберем някакъв дребен предмет, който да обясни по-красноречиво от думите какъв избор сме направили. Не биваше да проговаряме, защото ако отворехме уста, щяхме да повлияем на решението на другата. Тя не можеше да понесе друго. Трябваше да бъде бързо, чисто и без нито една дума. И да бъде игра.
Отидохме на балконската маса в кафенето. Поръчахме си две чаши ментов чай. Помня, че освен обичайната миризма на електричество и отходна вода, във въздуха се носеше миризма като от скален прах. Всеки пети панел на небето примигваше, вместо да свети постоянно. Свят, който далеч не беше съвършен.
— Мисля, че трябва да го направим колкото можем по-бързо — каза Ачи и дясната ѝ ръка се скри зад гърба ѝ толкова бързо, че ме стресна. Моментът беше настъпил. Плъзнах ръка в чантата си и стиснах малкия предмет, който бях донесла, в юмрук.
— Едно, две, три — преброи Ачи.
Отворихме юмруци. В ръката на Ачи имаше назар — кръгъл арабски амулет от лунно стъкло в синьо, бяло и черно, който наподобяваше око.
В моята ръка имаше малка икона на Девата Луна: черно-бяла, едновременно жива и мъртва.
Последните ни мигове минаха бързо и без много шум. Мисля, че всички сбогувания трябва да бъдат кратки. Запазих на Ачи място на орбиталния космически кораб, който щеше да я върне на земята. Тя пък ми запази място в медицинския център на КЛН. Мигновен проблясък светлина — и чибът вече се беше сраснал с окото ми за постоянно. Нямаше здрависвания, нямаше поздравления или приветствия. Всичко, което бях решила, беше да продължа да правя онова, което вече правех.
Космическият кораб щеше да се срещне с лунното въже над Фарсайт след три дни. Само три дни. Краткото време сякаш държеше чувствата ни под контрол и ни възпираше да плачем прекалено много.
Изпратих Ачи до Меридиан с влака. Бяхме единствените пътнички на целия страничен ред от седалки и се сгушихме на местата си като малки горски животинки.
„Страх ме е“, каза тя. Пътуването обратно до Земята болеше. Корабът бавно навлизаше в зоната на действие на земната гравитация, а когато започнеха да се спускат към повърхността, към нея се прибавяше и земното ускорение. Говореше се, че единственият лек за онези, които идваха от луната, беше плуването — то се приближаваше най-много до условията на лунната гравитация. Водата им помагаше, докато отново натрупат костна и мускулна маса. Ачи обожаваше плуването. Но имаше и съмнения. Ами ако ѝ бяха дали грешни резултати и се окажеше, че тялото ѝ няма да издържи връщането на Земята? Биха ли я върнали обратно на Луната? Тя не би го понесла. Това би я убило също толкова сигурно, колкото и Земята, която би разтрошила костите ѝ и би я накарала да се задуши под собственото си тегло. Тогава разбрах защо мрази Луната. Винаги я беше мразела — опасността, страха, но най-вече — хората. Все същи лица се взираха в твоето, ден след ден, безкрайно. И всички искаха нещо от теб. Искаха, искаха, искаха. „Никой не може да живее така“, каза Ачи. „Не е човешко.“ Аз бях единственото нещо, което правеше живота ѝ на Луната поносим. Сега тя си тръгваше, а аз оставах.