Новолуние
- Автор: Макдоналд Иън, Макдональд Йен
- Серия: Луна #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Новолуние». Краткое содержание книги:
Отидох в Меридиан, за да наема един сейф за информация и да издиря най-способната, амбициозната и безмилостната правна кантора, която да защитава правата ми върху откритието ми в Лансберг. Там отново се срещнах с Ачи. Беше дошла от Тве, защото я бяха извикали да разреши един проблем с микробиотичната екосистема на земеделските площи Обуаси, който ги беше превърнал в стълб от миризлива, черна слуз.
Един град, две приятелки, два амора. Отидохме на едно парти. И открихме, че просто не можем. Роклите бяха великолепни, коктейлите — силни, компанията — съмнителна, а наркотиците — главозамайващи, но в който и бар, клуб или частен купон да отидехме, в крайна сметка винаги се оказвахме в някой затънтен ъгъл, потънали в разговор помежду си. Партитата бяха скучни, а разговорите — прекрасни, увлекателни и неизчерпаеми. Накрая, разбира се, отново се озовахме в леглото. Нямахме търпение. Разкошните, неудобни рокли в стил осемдесетте лежаха, смачкани на пода, готови за рециклиране.
Спомням си как Ачи ме попита: „Какво искаш?“ Лежеше на леглото и пушеше ТХК с една електронна цигара. Аз така и не свикнах с влиянието на този наркотик — правеше ме параноична. После тя добави: „Мечтай, без да се страхуваш.“
А аз ѝ отговорих: „Искам да бъда Дракон.“ Ачи се засмя и ме удари леко по бедрото, но никога преди не бях казвала нещо по-вярно.
През годината и половина, която бяхме прекарали на Луната, малкият ни свят се беше променил до неузнаваемост. По онова време, нещата се развиваха много бързо. Можехме да построим огромен град в рамките на няколко месеца. Разполагахме както с енергията и суровините, така и с необходимата амбиция. Четири от компаниите се бяха наложили като основни икономически сили. Четирите семейства. Макензи се бяха доказали първи. След това Асамоанците се присъединиха към тях и започнаха да споделят храната и жилищата им. Воронцови най-после изтеглиха напълно дейността си от повърхността на Земята и владееха космическия кораб в орбита, лунното въже и бусовете, и постепенно обвиваха планетата с железопътни линии. След дълъг съдебен спор с представителите на земното правителство на Китай в КЛН, Сун успяха да се освободят от управлението им. Четири компании. Четири Дракона. А аз щях да стана петият.
Не казах на Ачи какво съм видяла в Лансберг. Не ѝ казах за сейфа за данни и отбора правни ИИ-та, които бях наела. Не ѝ казах за гениалната си идея. А тя усещаше, че крия нещо, и това я натъжаваше.
Върнах се на новата си работа — участвах в строежа на железопътните релси на Воронцови. Работата беше хубава — лесна, удовлетворяваща и натоварваща само във физическия смисъл. В края на всяка смяна виждах три километра блестящи релси, покрай които се редяха следи от ботуши и гуми, а в самия край на хоризонта ослепително ярката искра на Огнището, по-светла от която и да е звезда, напредваше по вчерашните релси. И си казвах: „Аз бях тази, която ги построи.“ Работата имаше видими резултати: неумолимият напредък на главния щаб Метали Макензи през Морето на островите, който грееше по-ярко и от най-ярката звезда. Толкова ярко, че можеше да прогори дупка в слънцезащитния слой на шлема ти, ако останеш обърнат към него прекалено много. Хиляди вдлъбнати огледала фокусираха слънчевата светлина в топилните пещи. След десет години, релсите щяха да обиколят цялата планета и Огнището щеше да започне да се движи в синхрон със слънцето. А аз вече щях да бъда Дракон.
Синтеровах релсите на десет километра пред Огнището, когато ми се обади Ачи. „Дрън, звън“ — и целият ми свят се разпадна. Гласът на Ачи заглуши музиката, която си бях пуснала, докато работех, а лицето ѝ се появи пред погледа ми вместо мръсносивите хълмове на Римае Мейстлин. Чух как ми казва, че лекарите ѝ дават още четири седмици до Лунния ден.
Помолих да ме качат на работническия вагон, който отиваше по релсите към Огнището. Чаках, клекнала в сенките, в продължение на два часа, а слънчевата светлина нагряваше пещите с метал над главата ми до десет хиляди градуса по Целзий. Имах време да оценя иронията, за която повечето обитатели на Луната нямат вкус. Криех се от Макензи, като работех на няколко крачки пред тях. Спотайвах се в сенките на собствената им столица. Качих се на един бавен товарен влак, с който пристигнах в Меридиан. В продължение на десет часа се возих, вкопчена в една платформа за ремонт, и нямах място дори да се обърна, камо ли пък да седна. Докато пътувах, слушах колекцията си от песни в стил боса нова. Играх „Конекто“ отново и отново, докато пред очите ми не заплуваха златни звезди. Разгледах какво са публикували членовете на семейството ми в социалните си мрежи. Когато стигнах в Меридиан, бях на два градуса от хипотермията. Не можех да си позволя да губя време с декомпресия, затова реших да пътувам неудобно, но бързо — с БАЛТРАН. Знаех, че ще повърна. Успях да се сдържа до третия — и последен — скок. Изражението на служителя, който ме посрещна на излизане от капсулата в Кралицата на Юга, бе същинска картинка. Или поне така са ми казвали. Аз самата не можех да видя нищо. Но трябва да е знаел, че ако имам пари за пътуване с капсулата, ще имам пари и за почистването ѝ. А в Кралицата има много хора, които с удоволствие биха измили повръщането от космокостюма ти, ако им предложиш достатъчна сума. Каквото и да говорим за Воронцови, няма спор, че плащат щедро.