Алхимикът от Сенките
- Автор: Певел Пиер
- Серия: Остриетата на Кардинала #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алхимикът от Сенките». Краткое содержание книги:
„Третият.“
Оставаха двама наемници.
Вдигайки рапирата си високо и парирайки удара, който мъжът се опитваше да му нанесе, Лепра отблъсна другия с жесток ритник в слабините. След това изненада първия, стоварвайки пестника си върху адамовата му ябълка, и го довърши с удар с глава в лицето. С потънали в кърви нос и уста, клетникът се свлече върху черния мраморен под.
„Четвъртият.“
Последният наемник вече атакуваше отзад.
Лепра се обърна стремително и отговори с движение, което криеше смъртоносна заплаха. Все още в профил и с прегънати колене, той парира силен удар. Изправи се, а острието на врага му се плъзна по неговата рапира чак до дръжката. Когато се завъртя напълно, вече беше забил в корема на наемника кинжала, който измъкна от колана на предишния си съперник. Жертвата му се преви, изпусна рапирата си и се опита да измъкне ножа. Направи няколко колебливи крачки и се строполи.
„Петият.“
Останал без дъх, с обляно в пот чело и искрящ поглед, Лепра се обърна към Ровен и застана готов за бой.
— Моите поздравления — каза му наемникът и измъкна рапирата си. — Сега останахме само ние двамата.
Острието му преряза въздуха и дуелът започна.
В Дампиер три силуета пресякоха личната градина на херцогиня Дьо Шеврьоз. Затворен под измислен претекст, този малък парк в близост до замъка беше безлюден и мрачен. Обвити с големи тъмни наметала, силуетите бързаха. Те често се обръщаха към прозорците, тъй като се бояха, че оттам може да ги видят, и се криеха, щом луната се появяваше измежду облаците.
Този, който твърдеше, че се нарича Модюи и е специалист по магии, им показваше пътя.
— Оттук, госпожо.
Анна Австрийска го следваше, без да подозира, че предоставя съдбата си в лапите на един от най-зловещите агенти на Черния нокът. След нея вървеше камериерка. Тя, както предполагаше, в необходимия момент щеше да ѝ помогне да се съблече и да надене ритуалната риза преди церемонията, която щеше да ѝ позволи най-после да стане майка. Младата изплашена камериерка трепереше и беше отворила широко очите си, но бе готова на всичко, за да служи вярно на кралицата. И едната, и другата бяха с домина от черен велур под широките качулки.
В дъното на градината имаше вратичка в стената.
— Бъдете смела, госпожо — мълвеше Алхимика. — Най-трудното мина. Когато стигнем под убежището на дърветата, никой не би могъл да ни види от замъка.
Той отвори вратичката с ключ, който херцогиня Дьо Шеврьоз му беше дала, след това предложи ръката си на кралицата, за да преминат по малък дървен мост, нещо като покрит проход, даващ възможност на разхождащите се да пресекат рова, за да се озоват в овощната градина.
Там, под дърветата, ги чакаха въоръжени мъже. Някои от тях носеха фенери, от които се разливаше бледа светлина.
— Какви са тези хора? — разтревожено запита кралицата и понечи да тръгне назад.
— Вашият ескорт, госпожо. Не се бойте.
Объркана, но същевременно твърдо решена да стигне докрай, Анна Австрийска кимна с глава. Все пак се приближи до прислужничката си и хвана дланта ѝ, докато Алхимика тихо си говореше нещо с някакъв едноок мъж с поразено от ранса лице. С изсечени черти, мургав, непознатият носеше превръзка от черна кожа, извезана със сребро по краищата. Името му беше Савелда, но кралицата не знаеше това. Впрочем тя не подозираше също, че едноокият е предпочитаният изпълнител на мокри поръчки на Черния нокът.
Накрая той се съгласи с разпорежданията и фалшивият специалист по магии се върна при двете жени.
— Всичко е наред, госпожо — заяви Алхимика. — Трябва обаче да побързаме, тъй като скоро ще настъпи полунощ. Каретата, която ще ни отведе до мястото на церемонията, чака край оградата на тази овощна градина.
Междувременно Савелда, който трябваше да предвожда групата, се беше вцепенил, с отсъстващ поглед и с леко наведена на едната страна глава, сякаш слушаше нещо много внимателно.
— Какво има? — ядоса се Алхимика.
Без да се обръща, пратеникът на Черния нокът повелително вдигна пръст до устата си: искаше всички да пазят тишина. След това повика полугласно тримата мъже, които беше разположил на пост в овощната градина.