Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
Точно в този момент собственикът мина покрай тях на път за кухнята и Хънт му махна с ръка, посочвайки към чинията си.
— Класически букет, Лу. Това е името. Класически букет.
Лу кимна одобрително.
— Хубаво звучи, ще го запиша на дъската.
— Двамата с Джул го измислихме, да знаеш.
Отрицателно поклащане на глава.
— Победителят може да е само един. Хвърляйте ези и тура, ако искате.
— Как изобщо се решава кой печели?
— Клиентите ще определят. Идната седмица ще проведа тайно гласуване.
— В кой ден? — попита Джул.
— А, това е тайна. Ако кажа отсега, всеки ще доведе приятелите си да натъпчат кутията с бюлетини. Тогава няма да е честно.
— Търговията с гласове може да е сериозен проблем — съгласи се Хънт.
— Затова и се мъча да я избягна — отвърна сериозно Лу. — Как беше името, още веднъж?
— Винаги си е било Уайът.
Съдържателят извъртя очи към тавана.
— Не твоето. Името на специалитета.
— А, Класически букет.
Лу сякаш прецени вкуса му върху небцето си.
— Допада ми. Ще го запиша при останалите.
— Не, още не съм говорил с Ланс — каза Джул, докато си пиеха кафето. — Четирийсет години никой не го е потърсил, не пречи да поизчака ден-два.
— Освен ако междувременно не извърши ново убийство.
— Да се надяваме, че няма да го стори. Не мисля, че рискуваме особено, защото с Лайънел, Орлов и таксиметровия шофьор кръгът се затваря. В момента той не се чувства застрашен нито от полицията, нито от когото и да било друг. Съображението ми е, че преди да отида да похлопам на вратата му, искам да разполагам със съществена тема за разговор. И под съществена разбирам такава, която да го свързва с поне едно от петте убийства. А нека ти напомня, че такава за момента липсва.
— Пет? Значи смяташ, че е убил и Бърг?
— Не е изключено. Почеркът е същият като при брат му. Видял е, че номерът минава, и…
Хънт забарабани с пръсти по масата.
— Добре. Знаем, че веднага след разговора с Орлов Лайънел му е позвънил от дома си. Ако имаме доказателство, че след това му се е обадил и от „Ориджинал Джо“…
— Да, но нямаме.
— Засега. На път съм да го получа.
— Но дори и тогава ще можем да посочим само, че единият брат е говорил на два пъти с другия. Няма как да излезеш с това пред съда, несериозно е.
— Девин! Този човек е виновен.
Джул отпи от кафето си и кимна.
— Допускам, че е така. Нещо повече, съгласен съм, че е така. Но тъжната истина е, че не разполагаме с улики срещу него. Поне за момента. А навярно си забелязал, че съм сериозно затруднен да ги събирам, защото както партньорката, така и шефът ми са убедени, че случаят е затворена книга.
— Изобщо не е така. За какво иначе разговаряме?
— Добре, кажи ми поне един въпрос, който да е останал без отговор.
— Веднага. Откъде Ланс е получил парите си?
— Да речем, че от Джоунс. Внесъл ги е контрабандно от Гвиана преди сто години. И какво? Всяка догадка по негов адрес важи със същата сила и за Лайънел. Други въпроси?
— Нека помисля.
— Не се напрягай, имаме време.
Погледът на Хънт се зарея към отсрещния край на ресторанта.
— Мога да отида при него, да го притисна, да го стресна, да го изкарам от равновесие, да го накарам да изплюе нещо.
— По какъв начин?
— Не знам. Ще импровизирам. Ще му кажа, че съм синът на Марджи, тръгнал да дири отмъщение. Че знам как го е извършил, а също и за другите убийства.
— И какво смяташ, че ще ти донесе това? — Търпението на Джул явно започна да се изчерпва. — Най-много да се обгради с адвокати, а теб да те арестуват и да ти отнемат лиценза. Великолепен план, няма що.
— Какво предлагаш тогава?
Събеседникът му обмисли въпроса за няколко секунди и накрая попита:
— Няма ли нещо ново около онези есемеси, които получаваше?
— Не, не ми е изпращала повече.
Джул го изгледа любопитно.
— Защо говориш в женски род?
— Защото изпращачът е жена.
— Откъде си толкова сигурен? Да не би да знаеш коя е?
— В общи линии, да.
— И откога така?
— От няколко дни насам.
— Е, коя е?
— Не се сърди, но не мога да ти кажа.
Възмущението на Джул се прояви бурно и незабавно. Той се приведе над масата с изпепеляващ взор.
— Глупости, Уайът. Не само че можеш, но и си длъжен да ми кажеш.
— Изключено. Не и докато първо не поговоря с нея. Трябва да се уверя, че е тя.
— И после?
— После ще разбера какво знае, откъде е тръгнала цялата история.
Възмутен от дъното на душата си, Джул се облегна назад и скръсти ръце.