Лошата дъщеря

— Сигурно не. Защо?

— Нямаше да е лошо да зная. Това е.

— Защо? – повтори Мелани. – За да имаш още една причина да ми се присмиваш ли?

— Не ти се присмивам.

— Нима? Виж се само. Цялата ти физиономия се…

— … сгърчва?

— Това някакъв термин ли е?

— Просто това става с лицето ми, когато се тревожа.

Мелани изобрази своята версия на сгърчено лице.

— Ами, виж, не е нужно да се тревожиш за мен. Тук завий наляво. Има паркинг. Неговата каравана е надолу по този път.

— Обичаше ли го? – попита Робин, докато Блейк паркираше в тясното пространство между една сравнително нова тойота и стар, ръждясал додж.

— За шерифа ли говорим все още? – попита Мелани.

— Колко време вие двамата бяхте… заедно?

— Четири месеца, плюс-минус две седмици. Един следобед той ме спря за превишена скорост. Подехме разговор. Попита ме как върви къщата на татко, как е Ландън. Каза ми, че двамата с жена му се били разделили. Едното доведе до друго. Четири месеца по-късно се върна при жена си. Край на историята.

— А Дони?

— Навярно и на тази история й дойде краят, благодарение на току-що случилото се. – Мелани отвори вратата на колата и стъпи върху пясъчната настилка на тесния паркинг. Пред тях се виждаха пет-шест редици разнебитени каравани. – Ако не ме лъже паметта, неговата каравана е натам.

Робин хвана Блейк за ръка и двамата последваха Мелани, която зави надясно след първата редица, после пак надясно.

— Мамка му. – Мелани спря внезапно. – Не съм сигурна. Може да е насам. Чакайте. Това е. „Магнолия лейн“. Оттук. Номер 24. Ето тук. – Тя се упъти към втората от четири грохнали каравани, отчаяно нуждаещи се от ремонт, и почука на вратата.

Никой не отговори.

— Кени? – Мелани почука отново. – Кени? Има ли някой вкъщи? – Тя отстъпи крачка назад, почака за миг, после се изправи на пръсти и погледна през високия прозорец. – Тъмно е. Май няма никой.

— По дяволите – изруга Робин. – Наистина си помислих, че има шанс Касиди да е дошла тук.

— Добра мисъл – призна Мелани. – О, Господи. – Тя се свлече на стъпалото пред вратата. – Ами ако Прескът е прав? Ако Ландън е участвал? Ако е бил един от стрелците? Ако Касиди наистина е в опасност? – Дълбок стон се отрони от устните й. – Ако вече е твърде късно?

Вратата на караваната внезапно се отвори и удари Мелани по гърба. Тя отскочи. Кени стоеше на прага, гол до кръста, с полупразна бутилка бира в ръка. Мирисът на марихуана обгръщаше главата му като ореол.

— Госпожо Дейвис? – изненада се той. – Какво правите тук?

— Ландън при теб ли е? – попита Мелани.

— Не. – Той се озърна, сякаш да провери.

— Ами Касиди?

— Не.

— По дяволите. Добре. Извинявай, че те притеснихме.

— Те си тръгнаха преди малко – добави той, точно когато тримата се бяха обърнали да си ходят.

Мелани се завъртя обратно.

— Били са тук?

— Преди колко време? – попита Робин.

— Няколко часа, може би.

— Как са дошли дотук? – попита Блейк. – Не може да са вървели пеша.