Доктор Смърт [bg]

— Да не отлагаме повече, Ричард — настоях. — Тук съм заради Ерик и Стейси. В състояние ли си да отговориш на няколко въпроса за Джоан?

— Какви по-точно?

— Малко история. В коя болница бяха проведени изследванията й?

— В „Сейнт Майкълс“. Защо?

— Мисля да прегледам резултатите.

— Повтарям въпроса.

— Опитвам се да открия какво е станало с нея.

— Резултатите от изследванията няма да ти разкрият нищо — увери ме той. — Най-лошото е, че лекарите не успяха да установят причината. Но какво общо има заболяването на Джоан със сегашното положение?

— Възможно е да има нещо общо с Ерик и Стейси — отвърнах. — Както вече казах, разчитам на информация. Имам ли разрешението ти да прегледам сведенията?

— Разбира се, Сейфър ще ти ги предостави. Подписах му пълномощно, като на свой адвокат, докато съм възпрепятстван. Е, ще се качиш ли да поговориш с децата ми?

— Моля те, потърпи — казах аз. — След смъртта на Джоан си се обадил на Мейт, но той не е отговорил.

— Аз ли ти казах това?

— Не, Джуди, когато ми се обади за Стейси.

— Джуди. — Изтри чело с опакото на ръката си. — Е, истина е. Опитах. Няколко пъти. Онова копеле не благоволи да разговаря с мен.

— Не е организирал и пресконференция за Джоан.

Присви очи.

— Е, и?

— Мисля, че търсенето на обществено внимание е било движещ мотив…

— Точно така — потвърди той. — Беше жадна за слава себична хрътка. Не е нужно да ми обясняваш какво е вършел и какво не. За мен беше просто име от вестниците.

Лесно за заличаване?

— Още едно несъответствие: Джоан се е обърнала към Мейт, след като е преминал от мотелите на микробуси. И все пак тя е починала в мотел. Възможно ли е да е имала причина да настоява за това? Да пътува до Ланкастър…

— Никога не беше ходила там — каза той.

— В онзи мотел ли?

— В Ланкастър. — Внезапен смях, изпълнен с огорчение. — До онази нощ. Често спорехме на тази тема. Аз прекарвах доста време в района, имах няколко проекта за строеж на търговски центрове. Правех от нищо нещо. Пътувах с хеликоптер от сградата на общинската банка до Палмдейл и изминавах останалата част от пътя с кола. Оставах там дълги часове и изнемогвах. Джоан не пожела да види нищо. Молех я на колене да намине с колата, поне веднъж. Да обядваме заедно и да й покажа какво съм постигнал. Казвах й, че пустинята може да изглежда и красива, ако я погледнеш от определено място. Обещавах да поседим в някоя евтина пицария и да се поразходим като гаджета. Напразно. Не проявяваше никакъв интерес. Казваше, че било твърде далече, движението било натоварено, а в Ланкастър винаги било горещо и сухо. Все намираше причина да откаже.

Ричард отново се засмя.

— А е свършила точно там. — Обърна се и ме погледна право в очите, този път не с гняв, а сякаш молеше за отговор. — Господи!