Йерусалимска загадка [bg]

— Изглеждаш така, сякаш говориш английски…

Акцентът му ми стори странно познат, сякаш беше живял в Северен Лондон.

Зарадвах се да го чуя.

— Предупреждавам ви да не бягате — каза той.

— Защо да бягаме? — попита Марк.

— Просто не го правете, ако ви е мил животът.

Едва различавах силуетите им на звездна светлина. На разстояние от няколко метра всичко се превръщаше в сянка. Беше удивително как яздеха наоколо на тази оскъдна светлина.

Повечето ездачи държаха пушки в ръцете. Към мен бяха насочени поне четири.

Мъжът зад мен се изкашля шумно, след това се изплю. Вдигнах глава и го изгледах втренчено.

— Миришете ми на смърт — рече мъжът.

Дочу се шепот от някои от другите ездачи, сякаш им бе дал сигнал. Конете се размърдаха заплашително. Гривите им бяха дълги, кожата им — изпъстрена с кафяви петна. Само два от тях имаха големи бели петна. Миризмата на конска пот беше тежка и остра.

— Вие сте шпиони — заяви ездачът. — Това е извън всякакво съмнение.

— Не сме шпиони — възразих високо.

— Ти си американец, и онзи също. — Той посочи към Ариел. — Той е евреин. Признайте лъжата си и ще ви е по-лесно. — Конят му отново се размърда, пристъпи агресивно напред, като че ли разбираше какво казва господарят му.

Очаквах пръстите на краката ми да бъдат смазани всеки момент.

— Аз имам пълното право да съм тук — обади се Ариел.

Край нас се разнесе тихо шумолене. Напрежението се сгъсти, сякаш можеше да се докосне.

— Нямате право да сте тук — повтори ездачът. Гласът му прозвуча наскърбено. — Това е палестинска територия. Трябва да ви застрелям всички за нарушаване на границите. — Мъжът до мен се наведе надолу и размаха юмрука си към Ариел.

Ръцете му бяха мръсни. По горната им страна личаха белези от каиш, а прашните му ръкави белееха на звездната светлина.

— Няма да го направиш — рекох.

Ако ни искаха мъртви, досега да ни бяха убили. Не, имаше причина да сме още живи.

Той се наведе към мен.

— Трябва да ви предам на приятелите ни в „Хамас“. Те винаги търсят шпиони.

Палестинецът отново се изплю. Този път върху лицето ми. Не помръднах. Той се наведе по-близо. Дъхът му смърдеше.

— Ще ви държат заключени под земята без слънце в продължение на година. После ще кажат на семействата ви да съберат един милион долара, за да бъдете освободени, или в противен случай ще започнат да изпращат части от телата ви. Харесва ли ви идеята? — Зъбите му проблеснаха.

Не отговорих. Ако ни очакваше подобна съдба, трябваше да издебна някаква възможност за бягство.

Първият час след отвличането предлагаше някои от най-добрите възможности, преди жертвата да бъде скрита и заключена.

Един от другите ездачи избърбори нещо на арабски. Мъжът над мен отговори също толкова бързо. Първият се свлече от коня си, дойде до мен, претърси ме с грубо потупване. После се премести към Ариел. Последва размяна на реплики. А след това — звук от вдигане на пушки около нас. Палестинецът продължи претърсването. След малко вдигна във въздуха пистолет и очилата за нощно виждане. Предаде ги на мъжа до мен.