Игрите на Немезида [bg]

27.

Алекс

Главата го болеше. Гърбът го болеше. Не си усещаше краката. Всичко това бе много тревожно, докато Алекс не се свести достатъчно, за да осъзнае, че то означава, че не е мъртъв. Медицинската апаратура изписука, нещо хладно се вля в ръката му и той отново загуби съзнание.

Следващия път, когато се събуди, се чувстваше почти човешки. Лазаретът бе огромен. Поне пет пъти по-голям от този на „Росинант“, но по-малък от пълнопрофилната многомодулна болница на „Бегемот“. Нечупливото покритие на стените беше в мекия кафяв цвят на хлебни корички. Той се опита да седне, после размисли.

— А, господин Камал? По-добре ли се чувствате?

Лекарката бе светлокожа жена със слабо лице и очи с цвят на лед. Носеше униформа на Марсианския флот. Той ѝ кимна, по-скоро по социален навик, отколкото защото се чувстваше по-добре.

— Ще се оправя ли? — попита Алекс.

— Зависи — отвърна тя. — Ако продължавате да ядете все едно сте на двайсет, това ще ви се отрази.

Алекс се засмя и болка проряза корема му. Лекарката направи физиономия и сложи ръка на рамото му.

— Претърпяхте малка операция, докато бяхте в безсъзнание. Онази тяга, с която се движехте, влоши значително язвата ви.

— Имам язва?

— Имахте. Сега имате присадка, реконструирана от стволови клетки, но тя още се прихваща. Дайте ѝ няколко дни и ще е много по-добре.

— Да — въздъхна Алекс и отпусна глава на възглавницата. — Напоследък бях малко под стрес. Боби добре ли е?

— Отлично. Разпитаха я. Предполагам, че ще искат да си побъбрят и с вас сега, когато сте отново с нас.

— Ами корабът ми?

— Прибрахме го в хангара. Презареждат го. Ще можете да си го получите, след като се измъкнем.

Това го освести.

— Да се измъкнем?

— От онези господа, които ви използваха като мишена? Нашият ескорт се грижи да не ни следват прекалено охотно. След като подкрепленията пристигнат, предполагам, че ще можете да си вървите.

— Значи идват подкрепления?

— О, да — отвърна лекарката с въздишка. — Шест от най-добрите ни кораби. Вероятно са повече, отколкото се нуждаем, но в нашето положение никой не иска да поема рискове.

— Виж, тук съм напълно съгласен — изтъкна Алекс и затвори очи. Тишината му се струваше странна. Той ги отвори пак. Лекарката продължаваше да стои на същото място и усмивката ѝ си беше същата, но ръцете ѝ бяха здраво стиснати отпред. В очите ѝ имаше сълзи.

— Докато бяхте в безсъзнание, станаха някои неща — каза тя. — Вероятно трябва да узнаете за тях.