Вихреният танцьор
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихреният танцьор». Краткое содержание книги:
Тя усети как гърдите й се стегнаха.
— Да.
— Ти се страхуваше. — Лион разкопча тънката си бяла риза и я хвърли върху жакета. Застана пред нея само по стоманеносиви панталони и черни ботуши. — Исках да изпитваш страх. Ти трябваше да изпитваш толкова голям страх, че никога да не забравяш кому принадлежиш.
Тъмните косми върху гърдите му изглеждаха толкова меки… Тя усети как ръцете й сами се повдигат. Искаше да го докосне, да прокара пръсти през къдриците, да усети мускулите, чиито контури се очертаваха на гърдите и раменете.
Той свали ботушите и разтвори панталоните си.
— Сега обаче ти съвсем не си наплашена.
И все пак тя се боеше. Повече, отколкото тогава в обора, когато се подчиняваше на разпорежданията му. Защото знаеше, че сега няма да й заповяда нищо. Каквото правеше, ставаше по нейната собствена, свободна воля.
Ненадейно той се оказа съвсем гол.
— Ела при мен, cara.
Тя не можеше да се помръдне от мястото си. Погледът й се плъзна от гърдите му надолу към плоския му корем. И после още по-надолу…
— Нали няма да си свенлива? — Лион стоеше пред нея широко разкрачен, съвсем възбуден, същински първообраз на неустрашимата мъжественост. — Санчия, премини в атака. Аз съм беззащитен.
— Но не и невъоръжен — промърмори тя. Погледът й го изучаваше смаяно.
— Тогава нека скрия оръжието си в теснината ти. — В очите му неочаквано проблесна хумор. — Както си му е редът. Да дойда ли при тебе? — Той простря ръката си. — Cara?
Санчия направи една стъпка, после още една и ненадейно застана плътно пред него.
Той взе дясната й ръка и бавно я поднесе към устните си. Целуна с наслада дланта й, без да откъсва погледа си от нея.
— Първи ход, нефритова дамо. Съвсем не беше трудно, нали? — Той постави ръката й върху гърдите си, а Санчия усети неговото сърцебиене.
— Аз ти принадлежа — каза той съвсем тихо. — Кажи го.
Тя облещи очи.
— Какво?
— Вярно е. Аз ти принадлежа, както ти ми принадлежиш. Кажи го: ти ми принадлежиш.
— Ти… ми принадлежиш.
— Завинаги.
Слисано и безмълвно тя се втренчи в него.
Той притисна по-силно ръката й към гърдите си. По тайнствен начин изглежда неговото сърцебиене се предаваше и на нея.
— Завинаги, Санчия.
— Това не може да бъде.
— Ще говорим за това по-късно. — Той прокара ръката й бавно по тялото си надолу и я принуди да обгърне мъжеството му. Сякаш я разтърси земетресение. — Боже милостиви, не мога повече да чакам. Ще ме вземеш ли в себе си?
Лицето му беше изкривено от болка, а Санчия почувства прилив на нежност, която разсея последните й задръжки. Защо сега се колебаеше, щом още при напускането на залата знаеше, че нейното отдаване е неизбежно?
— Струва ми се, аз… трябва.
— Слава на светиите. — Той свали ръката й от себе си и пристъпи напред, за да хване роклята й. — Съблечи се бързо или ще се наложи да ти вдигна фустите и да те обладая както върху купата сено в плевника. Cristo, какво бих дал сега за една постеля!
Стаичката в кулата беше съвсем гола, както й показа един бегъл поглед. Някакъв килим пред камината беше единственото в нея.
— Хайде, бързо, не мога повече да чакам и ръцете ми треперят толкова силно, че не мога нищо да държа.
И нейните ръце трепереха, но все пак се овладя, за да съблече роклята си и свали фустите. Тя се наведе, за да изуе обущата си, когато усети ръката му върху хълбоците си. Вдигнаха я нависоко.
— Прегърни ме — мърмореше той. — Твоите бедра…
Нейните бедра се увиваха около хълбоците му, а той се притисна с отчаян натиск в нея. Беше постигнал целта си.
Тя отметна шията си назад, когато нададе тих вик. Пълнота. Дълбоко. Толкова дълбоко…
Той обгърна таза й и я притисна към себе си. Чу как мърмори нещо полугласно. Някакво проклятие, някаква молитва… не можа да различи.
— Дръж ме по-здраво! — Той мачкаше като тесто нежната й плът, докато стоеше със затворени очи и ноздрите му се издуваха широко с всяко поемане на дъх. — По-здраво.
— Не мога… — Въпреки всичко се опита да изпълни молбата му и дочу стенание дълбоко от гърлото му, сякаш се намираше в предсмъртна борба.
После падна на колене и обърна Санчия така, че голият й гръб лежеше върху килима, докато той проникваше отново и отново в нея в мощен ритъм.
Осъществяване. Сливане. За да не закрещи, Санчия прехапа долната си устна. Когато я милваха, пръстите му я притискаха и кръжаха по голата и плът.
— Санчия, аз трябва… — Хълбоците му се движеха в една последователност от къси твърди тласъци напред и назад. — Мога ли да ти дам? Моля те, остави ме…