Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
— Господи — възкликна Сюзан, — какви огромни средства трябва да се вложат в подобна програма! Маниакалните усилия, които са необходими да се основе и поддържа всичко това, са просто чудовищни. Дали наистина това си заслужава разходите?
— Съветското правителство е на това мнение — кимна Макгий. — И някои от постигнатите успехи са направо забележителни. Имат хора с отговорни длъжности в цялата американска космическа промишленост. Уилоуокски питомци има в армията, във флота и във военновъздушните сили не повече от няколкостотин, разбира се, но част от тях вече са сред висшия команден състав. Уилоуокските учени, които са на работа в информационните средства на СА разполагат с чудесна платформа за разпространение на дезинформация. От съветска гледна точна най-важните лоуокски възпитаници са един сенатор на САЩ, конгресмени, един щатски губернатор и още десетина влиятелни американски политици.
— Боже мой!
Тя временно забрави яда си и страха си, когато разбра огромните мащаби на цялата конспирация.
— Рядко се случва уилоуокски възпитаник да бъде превърнат в двоен агент и да започне да служи и на американците. Просто уилоуокските кадри са прекалено добре програмирани и прекалени фанатици, за да сменят пристрастията си. Болницата в Уилоуок, където ви държаха, служи като напълно обзаведен медицински център за града и е много по-добра от останалите болници другаде из Съветския съюз, но тя е също център за проучвания из областта на поведенческите изменения и контрола върху мозъчната дейност. Откритията й в тези области също са помогнали на уилоуокските деца да се превърнат в най-добре ръководената, най-преданата и най-надеждната шпионска мрежа в света.
— А ти? Какво ще кажеш за себе си, Макгий? Къде е твоето място? И наистина ли се казваш Макгий?
— Не. Истинското ми име е Димитрий Николников. Роден съм руснак, родителите ми са от Киев, трийсет и седем годишен съм. Джеф Макгий е уилоуокското ми име. Виж, и аз съм едно от уилоуокските деца, макар че това беше в самото начало на програмата, когато тук се набираха юноши и се правеше опит да се превърнат в дълбоко законспирирани агенти след подготовка от три-четири години. Още преди да започнат да работят само с три-четиригодишни деца. Аз съм един от малцината, които изобщо са станали двойни агенти. Макар че те още не го знаят.
— Но те ще открият всички трупове, които си оставил след себе си.
— Тогава вече отдавна няма да ни има.
— Толкова си сигурен.
— Не може иначе. — Той й се усмихна едва-едва. Алтернативата е просто немислима.
Сюзан отново почувства особената му сила, която беше една от причините да се влюби в него. „А дали още го обичам“ — зачуди се тя. Да. Не. Може би.
— На колко години беше, когато премина обучението си в Уилоуок?
— Нали ти казах, това беше още преди да започнат да ги вземат толкова малки и да ги обучават толкова много години. По мое време наборниците бяха дванайсет-тринайсетгодишни. Аз изкарах там от тринайсет до осемнайсетгодишна възраст.
— Значи си завършил подготовката си преди почти двайсет години. Защо тогава не са те внедрили в САЩ? Защо беше вече в Уилоуок, когато аз се появих?
Преди да успее да й отговори, движението по тъмния път пред тях започна да забавя ход. Камионите със светнали стопове започнаха един след друг да спират.
Макгий натисна спирачките на шевролета.
— Какво става? — изведнъж се разтревожи Сюзан.
— Това е Батумският контролен пункт.
— Какво е това.
— Станция за проверка на пътните листове пред северния вход към град Батуми. Оттам трябва да вземем кораба, който ще ни изведе от страната.
— Разказваш ми за това с такава лекота като че ли просто отиваме някъде за ваканцията си — забеляза тя.
— Може и тъкмо така да излезе, ако имаме още малко късмет.
Колоната от коли вече едва помръдваше, докато всеки от шофьорите показваше документите си на униформения мъж. Той бе въоръжен с автомат, преметнат през лявото му рамо.
Друг униформен мъж се надигаше до каросериите на някои от камионите и оглеждаше с помощта на фенерчето си вътрешността им.
— Какво търсят? — попита Сюзан.
— Не знам. Обикновено това не се прави на този контролен пункт.
— Дали не търсят нас?
— Съмнявам се. Не вярвам вече да са открили, че сме напуснали Уилоуок. Би трябвало да имаме още поне един час. Каквото и да търсят войниците, изглежда, не е чак толкова важно. Карат го малко през пръсти.