Да си намериш майстора

— Да — отвръща на стената.

Известно време си играе с басите и силата на звука, сетне отново се настанява до мен. Сяда малко по-далеч от обикновено. Пази се да не ме докосне, но е достатъчно близо, за да забележа, че трепери и над горната му устна са избили капчици пот.

— За мен ли купи пръстена, или за Джейн?

— За теб, разбира се! — Май се обиди.

— Само проверявам — ухилвам се неспокойно. — Питам се дали постъпката ти е импулсивна, или дълго си мислил по въпроса. — Лицето му посърва. Бързам да продължа: — Е, очевидно си му хвърлил бая разсъждаване, просто не бях сигурна, че именно аз съм била обект на мислите ти. — Гледа ме още по-ужасено. Давам си сметка, че се държа като пълен задник. — Господи, искрено съжалявам, Джош, това, което казах, беше отвратително. Малко се смущавам. — Разкикотвам се. — Не ми се беше случвало да се смущавам в твое присъствие.

— Е, и на мен не ми се беше случвало да ти правя предложение, Кас. — След кратко мълчание добавя: — Нито пък на някой друг.

— Но защо го правиш?

— Защото си пасваме. Приличаме си. Познаваме се от край време. Никоя друга жена не е в състояние да ме накара да се смея така, както ти умееш. Другите жени ме отегчават.

Мъча се да печеля време:

— Значи вече си готов за моногамия? Тъй като, предполагам, ще се придържаме към установената практика?

— Да, готов съм. Писна ми да търча подир всяка новопоявила се пеперудка. Другите жени ми еднаквеят. Ти си различна. — Замълчава и аз зная, че се бори със себе си. — Мисля, че изборът ми е предопределен. Мисля, че именно поради това всяка друга жена ми се струва недотам подходяща. Мисля, че тъкмо ти си причината да зарязвам гаджетата си.

— Сигурен ли си, че тези мисли са твои? Подобни изказвания подозрително напомнят теориите на майка ми. Надявам се, се, че предложението ти не е плод на факта, че тя най-сетне те е изнудила да й повярваш.

Джош се разхилва и продължава, без да отговори на въпроса ми:

— Пък и си казах, че тъй или инак нямаш други планове. — Лицето му се разлива в широка усмивка. — Така де, не допускаш никой мъж да се задържи край теб достатъчно дълго, че да узнаеш фамилното му име.

Смит.

— Но е вярно, че ако се оженим, много ще зарадваме майка ти. Пък и виж сега, бракът е следващата логична стъпка — помисли за данъчните облекчения.

— Колко романтично — прихвам да се смея.

Изведнъж добива сериозен вид.

— Аз ще те направя щастлива, Кас. В крайна сметка, нали се обичаме?

— Просто ми дойде изневиделица.

Джош се смее.

— Ами, нищо подобно. От години чакам повод да ти покажа чувствата си. Може би трябваше да спазя традицията и най-напред да те целуна и да те поканя на питие.

— И без това винаги пием заедно — изтъквам сухо.

— Именно. Тъкмо поради това въобще нямах идея как да подходя по въпроса. И не зная дали някога въобще щях да събера кураж, но напоследък ти се промени. Сякаш си станала по-сериозна. Разбрах, че моментът е дошъл. Какво ще кажеш, Кас? Можеш ли да си представиш себе си в ролята на моя съпруга?

Джош е „моятнайдобърприятелДжош“. И не щеш ли — „моятнайдобърприятелДжош“ на колене, с роза в ръка и диамантен пръстен в другата. Прав е — женитбата е церемония, институционализирана от логиката, данъчните облекчения, закона и хиляди години повторение. Джош е мил, силен, заможен, с ненадминат интелект, боготвори ме, няма нищо против истеричните ми пристъпи и негримираното ми лице, а на всичко отгоре е красив.