Да си намериш майстора
- Автор: Паркс Адель
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Да си намериш майстора». Краткое содержание книги:
Героинята на скандализиращия й роман „Да си намериш майстора“ Кас Пери е амбициозна, красива, преуспяла тв продуцентка. Държи на три неща: дрехите да са маркови, рейтингът да е висок и гаджетата да са… за еднократна употреба!
Позакъсалият канал TV6 стартира създаденото от Кас предаване за двойки, които планират в най-скоро време да застанат пред олтара.
Целта е предбрачно да се провери дали единият от двамата няма склонност да кръшка. Ако изпитвате и най-малко съмнение в бъдещия си партньор — телевизията е на линия! Тя ще спретне „случайна“ среща на подозираната половинка с бивше гадже, пък ако трепетите не са угаснали и се озовете в прегръдката (и в постелята) на старата любов — камерите са готови!
И в ефир се зареждат сълзи на разкаяние, треперещи длани и стиснати (та и разменени) юмруци. Шоуто е коментирано и оплювано. Аудиторията — скандализирана и заинтригувана. Рейтингът скача до небето, рекламодателите направо ще се избият.
Но ето че се намира един, който отказва да участва в предаването поради… морални съображения. Не му се нрави, видите ли, прокламираното от екрана разрушаване на ценности, като вярата в любовта и брака и прочие.
Решена да го убеди да застане пред обектива, Кас Пери се впуска в преследване на… мъжа на живота си.
Макар че попада в обсега на собствената си скрита камера, небезизвестната продуцентка със зъби и нокти си проправя път към хепиенда на тази съвременна електронномедийна приказка.
— Ще дойда в десет.
Естествено, че ще отида. За него съм готова да се хвърля в огъня.
Джош обича да казва, че живее в Излингтън, но в действителност жилището му се намира в Кингс Крос. Обитава партерен апартамент, напълно съответстващ на лаконичното определение „ергенски“. До трийсетия си рожден ден Джош упорито отказваше да обръща каквото и да било внимание на вътрешния дизайн, чистотата и удобството. Живееше в пълна кочина — което обаче не му правеше абсолютно никакво впечатление. Дори често се шегуваше, че мръсотията и безредието са най-добрите му приятели. Така и не разбрах дали визира дома си, или съответно мен и Иси. Миеше чинии единствено когато картонените чинийки за еднократна употреба се свършеха в кварталната бакалия, а чаршафите си сменяше по-рядко и от жените. Банята му не познаваше благотворното въздействие на „Аякс“, „Циф“ „Доместос“, които, ако питате Джош, спокойно можеха да са гръцки острови. Обзавеждането му се състоеше от мебелите, които майка ми така и не успя да натика в къщата си. Живееше в подобна бърлога съвсем не защото страдаше от крайна бедност — мъжка му работа, никой не знае защо го правят, както и защо, когато все пак започнат да проявяват интерес към дома си (като навършат трийсет или се оженят, както дойде), се опитват да замажат цялата тази свинщина в синьо.
Сини стени, сини плочки, синя дамаска, сини сервизи, сини прибори, синя тоалетна хартия, сини кърпи за хранене и сини пръстени за кърпите за хранене (които влязоха в употреба един-единствен път — на празненството по случай трийсетия му рожден ден); син диван, синьо легло със сини завивки, синя лопата за смет, син парцал за под и най-сетне, синя четка за зъби. Като се случеше по време на ремонта Иси или аз да му отидем на гости, не смеехме да седнем нито за миг — все се страхувахме, че ако се застоим прекалено дълго на едно място, на бърза ръка и нас ще пребоядиса сини.
На влизане в дома на Джош мислено отбелязвам, че един яркожълт акцент в антрето или един тъмночервен акцент в дневната несравнимо би подобрил вида на жилището.
— Джош, каква е тази приглушена светлина? — питам от вратата и моментално включвам осветлението. После се разкикотвам и отбелязвам: — Аа, загрях, заради свещите. Да не си се отдал на някакъв псевдодруидски самосъжалителен ритуал? — Целувам го по челото и размахвам бутилката, която съм донесла. — „Шато ла кроа дьо Муше“, деветдесет и четвърта. Пазех го за някой специален повод, но тъй като скоро не се очертава такъв, реших да го донеса.
С бодра крачка се отправям към кухнята да търся чаши. Натъквам се на най-голямата кошница с цветя, която съм виждала досега.
— За кого са тези цветя, или може би трябва да попитам от кого? За Бога, Джош, домът ти изглежда така, сякаш се каниш да прелъстяваш някого, а не сякаш току-що си се разделил с гаджето си. — Изведнъж ме осенява прозрение. — Не ми казвай, че ти е поднесла тези цветя точно преди да я зарежеш. — Потресена съм от глупостта на някои жени. — И ти си ги приел. — Жестокосърдието на мъжете не ме изненадва толкова. — Мръсник. — Усмихвам се. Ще се досети, че се шегувам. Джош безмълвно поема виното и чуква чаша о моята. Аз продължавам жизнерадостно да бърборя, доволна, че съм си намерила някаква компания. Джош далеч не е на обичайното си зашеметяващо ниво.
— Господи, прекарах най-самотния уикенд на света — признавам.
— Така ли?
— Не злорадствай, Джош. Знаеш, че с Иси сте ми крайно необходими. Излишно е да ми го доказвате, като решите да заминете едновременно. Взеха да ми минават какви ли не мелодраматични мисли. Накрая вече ми се прииска да ме бяха поканили на сватба. И това ако не е върхът!
Джош засиява:
— Наистина ли?
— Какво?
— Наистина ли ти се прииска да те бяха поканили на сватба?
— Ами, като се има предвид, че бях принудена да избирам между това — да нагъвам цели шепи „Коко Попс“ направо от кутията, или да ида на сватба, определено бих предпочела второто. — Тупвам с длан по дивана, подканяйки Джош да седне до мен. — Ела тук. Разкажи ми как заряза Джейн. — Взирам се в приятеля си. — Изглеждаш ми много разстроен. Да не си размислил?
— Не — отривисто клати глава.
— Е? — Отвръща ви с най-дългото мълчание на света. Нещо определено го тревожи. — Мили Боже, Джош, да не си болен? — Вледенявам се от ужас.
— Не, не съм болен.
— Тогава какво става? — Промушвам длан през лакътя му. Той издърпва ръката си и неловко се намества на дивана.