Каменната маймуна
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Каменната маймуна». Краткое содержание книги:
Нюйоркската полиция е в безизходица. За пореден път, на няколко мили от Лонг Айлънд, е потопен кораб с китайски дисиденти. Някой преследва малцината оцелели и хладнокръвно ги избива. Оскъдните улики водят към наемния убиец Призрака, който изпълнява заповедите на анонимен поръчител. По горещата молба на властите в разследването се включва необикновеният екип Линкълн Райм-Амелия Сакс.
Ала заплетеният случай се оказва със също толкова задънени улици, колкото и лабиринтите в нюйоркското гето.
За 48 часа Призрака трябва да бъде заловен. Никой обаче не знае как изглежда той…
Е, мислеше си сега, нима очакваше асансьор?
Хеликоптерът потрепери от яростен тласък на вятъра, отдолу синкавосивите води се разбиваха около катера в неравни вълни от бяла пяна. Опакована в оранжева жилетка и очукана каска, Сакс стискаше дръжката до отворената врата. „Добре, ще се справя.“
Членът на екипажа й изкрещя нещо, но тя не разбра и му извика да повтори — молба, която той очевидно не чу. След това закачиха кука за сбруята й и отново провериха цялата система. Мъжът изкрещя още нещо. Сакс посочи първо себе си, после вратата и той вдигна палец в знак, че всичко е наред.
„Добре…“
Страхуваше се от затворени пространства, не от високо, но все пак…
Скочи, хвана се за въжето, макар че май й бяха казали да не го прави. Залюля се силно от инерцията. След миг движението й се забави и тя започна да се спуска, лашкана от вятъра и мощното течение от витлата.
Надолу, надолу…
Изведнъж я обгърна мъгла и тя загуби ориентация. Имаше чувството, че е в безтегловност, не виждаше нито хеликоптера, нито кораба одолу. Капки дъжд пръснаха в лицето й и я заслепиха. Зави й се свят и тя не бе в състояние да определи дали се клати като махало, или лети надолу със сто мили в час.
„О, Райм…“
Катерът се показа под нея.
Плавателният съд се издигаше и спускаше, клатеше се настрани, но мъжът, застанал на румпела, се държеше съвършено стабилно въпреки вълните, толкова големи, че изглеждаха изкуствени — като специален ефект за някой филм. Краката й докоснаха палубата в задната част на кораба, но точно когато натискаше копчето за моментално откачване на сбруята от въжето, катерът пропадна между две вълни и тя се стовари на колене. Двама моряци притичаха да й помогнат. Сред пристъпа на артритна болка тя помисли, че може би мъжът на хеликоптера я е предупреждавал точно за това.
Корабоплаването не е занимание за страдащи от артрит, отбеляза си тя — докато вървеше към мостика, постоянно се налагаше да присвива колене, за да запази равновесие. Представи си как разговаря с доктор Джон Сун, как му казва, че китайската медицина има да постига още, докато се изравни с перкосета и противовъзпалителните.
На мостика изглеждащият неправдоподобно млад капитан, Фред Рансън, я поздрави с усмивка и й стисна ръката. Пожела й добре дошла на кораба и добави:
— След няколко минути ще започне да ви се повдига, полицай, но не се тревожете — щом се гмурнете, това ще отмине. Ето снимки на кораба и на местоположението му.
Преди да я предупреди за гаденето, тя се беше чувствала отлично, но докато разглеждаше снимките на „фуджоуския дракон“ на дъното, стомахът й започна да се бунтува.
Реши да не му обръща внимание и да се концентрира върху кораба. Рансъм й каза къде са мостикът и каютите — на същата палуба, но по дълъг коридор към кърмата.
— И още нещо, полицай, просто да ви предупредя — добави деликатно. — Доколкото разбирам, долу има петнайсетина трупа и морските обитатели сигурно вече са се заели с тях. Искам да кажа, че гледката ще е доста неприятна. Някои от екипажа ми не го понасят добре…
Срещна очите й и думите му секнаха.
— Благодаря за предупреждението, капитане, но на мен работата ми е такава — да правя огледи на местопроизшествия.
— Разбира се, полицай, ясно. Добре, да ви сложим костюма.
Отново претичаха в дъжда и вятъра Отидоха в задната част на кораба; Сакс се опитваше да не обръща внимание на стегнатия си стомах, но, разбира се, не можеше да мисли за нищо друго. В едно малко помещение на кърмата капитанът я представи на още двама членове на екипажа, един мъж и една жена, и двамата с жълто-черни водолазни костюми. Това бяха командирът на водолазния отряд на борда и заместничката му.
— Разбрахме, че си НАВИ — каза мъжът. — Колко гмуркания?
— Около двайсет и пет. Това явно ги поуспокои.
— Кога за последно?
— Преди четири-пет години.
Този отговор имаше обратния ефект.
— Е, ще се наложи да ти припомним всичко отначало, като на новобранец — заяви мъжът.
— Надявах се да го направите.
— На колко най-дълбоко си слизала? — поинтересува се жената.
— Към двайсет и пет метра.
— Горе-долу колкото тук. Единствената разлика е, че сега водата ще е по-мътна. Теченията вдигат пясък от дъното. Ако запазиш спокойствие обаче, това няма да ти пречи.
Водата не е много студена, обясниха те, още била загрята от лятото, но при продължителен престой щяла да охлади тялото й, така че се налагаше да носи мокър водолазен костюм, който щял да й служи за изолация, но както говори името му, между гумата му и кожата й се задържал тънък слой вода.