Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
Луциус Малфой се извърна към него.
— Какво ме интересува как глупавото момиче се е сдобило с това нещо? — възрази той.
— Защото вие сте й го дали — каза Хари. — Там, в книжарницата „Флориш и Блотс“ вие взехте старото й ръководство по трансфигурация и сте мушнали дневника в него нали така?
Той видя как Малфой сви и отпусна побелелите си пръсти.
— Докажи го! — изсъска той.
— О, никой не е в състояние да го направи! — намеси се Дъмбълдор, усмихвайки се на Хари. — Особено сега, когато Риддъл е изчезнал от дневника. От друга страна, бих те посъветвал, Луциус, да не раздаваш повече старите училищни вещи на Лорд Волдемор. Струва ми се, че ако още една от тях се озове в невинни ръце, Артър Уизли начаса ще докаже, че следите водят към теб…
Луциус Малфой не мръдна от мястото си, но Хари ясно видя как дясната му ръка трепна, нетърпелива да достигне до пръчката си. Вместо това той се обърна към домашния си слуга:
— Да вървим, Доби!
И дръпна вратата. Когато Доби бързешком го настигна, той го изхвърли с ритник през нея. Доби заскимтя от болка, докато минаваше по коридора. Хари се замисли и изведнъж се сети нещо.
— Професор Дъмбълдор — бързо каза той, — ще разрешите ли да върна този дневник на господин Малфой?
— Разбира се, Хари! — отговори спокойно Дъмбълдор. — Само побързай. Не забравяй за пиршеството.
Хари грабна дневника и изхвърча от кабинета. Чуваше как стоновете на Доби заглъхват зад завоя на коридора. Чудейки се дали планът му ще проработи, Хари бързо събу една от обувките си, свали единия си мръсен подгизнал чорап и пъхна дневника в него. След това хукна по тъмния коридор.
Настигна ги на ръба на стълбите.
— Господин Малфой — задъхано каза Хари, — имам нещо за вас…
И той набута миризливия чорап в ръцете на Луциус Малфой.
— Какво е…
Господин Малфой издърпа чорапа, захвърли го настрани, после гневно премести погледа си от съсипаната книга към Хари.
— Някой ден и ти ще свършиш зле като твоите родители, Хари Потър — тихо каза той. — Те бяха същите досадни глупаци като теб.
И тръгна да си върви.
— Хайде, Доби, чуваш ли, хайде!
Но Доби не помръдваше. Той бе уловил отвратителния мокър чорап на Хари и го гледаше, сякаш бе най-ценното съкровище.
— Господарят даде на Доби чорап! — в почуда каза духчето. — Господарят го даде на Доби.
— Какво има? — изсумтя господин Малфой. — Какво каза?
— Доби получи чорап — все още невярващ каза той. — Господарят го хвърли, Доби го хвана и Доби… Доби е свободен.
Луциус Малфой замръзна на място, вторачил поглед в духчето. После се нахвърли върху Хари.
— Заради теб изгубих прислужника си, момченце!
Но Доби изкрещя:
— Само смей да нараниш Хари Потър!
Чу се силен удар и господин Малфой политна назад. Той се запремята надолу по стълбите, прескачайки по три стъпала наведнъж, и се строполи чак долу. След като се изправи със зловещо изражение на лицето, той извади пръчката си, но Доби вдигна заплашително дългия си пръст.
— Върви си! — каза той гневно, сочейки бившия си господар. — Няма да закачаш Хари Потър! Отивай си!
Луциус Малфой нямаше друг избор. Като хвърли последен обезумял поглед към двамата, той се загърна в мантията си и се отдалечи.
— Хари Потър освободи Доби! — радостно се провикна духчето, гледайки към Хари, а лунната светлина от най-близкия прозорец се отразяваше в изпъкналите му очи. — Хари върна свободата на Доби!
— Това е най-малкото, което можех да направя за теб — отвърна Хари с усмивка. — Само ми обещай, че никога повече няма да се опитваш да спасяваш живота ми.
Грозното кафеникаво лице на Доби изведнъж цъфна в широка зъбата усмивка.
— Имам само един въпрос, Доби — каза Хари, докато духчето нахлузваше с треперещи ръце чорапа си. — Ти беше ми казал, че цялата работа нямала нищо общо с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, спомняш ли си? Е…
— Това беше намек, сър — отговори Доби и изцъкли очи, сякаш това бе ясно от само себе си. — Доби се опитваше да ви подскаже. Черния лорд, преди да смени името си, можеше да бъде свободно назоваван.
— Правилно — тихо отговори Хари. — Е, аз по-добре да вървя… Предстои пиршество, а приятелката ми Хърмаяни трябва вече да се е събудила…
Доби прегърна Хари през кръста и го стисна.
— Хари Потър се оказа по-велик, отколкото предполагаше Доби! — изхлипа той. — Сбогом, Хари Потър!
И с едно последно шумно изпукване Доби изчезна.
Хари бе участвал в няколко празненства в „Хогуортс“, но никое от тях не приличаше на сегашното. Всички бяха по пижами и тържествата продължиха цяла нощ. Хари не можа да реши кой беше най-хубавият момент — дали когато Хърмаяни се втурна към него с възторжени възгласи „Ти го разгада! Ти го разгада!“, или когато Джъстин се завтече от масата на „Хафълпаф“, за да му стисне ръката и да му се извинява безкрайно, задето го е подозирал; или когато Хагрид се появи в три и половина през нощта и стисна толкова силно Хари и Рон за раменете, че те забиха глави в чиниите си със сладкиши; или когато двамата с Рон получиха четиристотин точки за Грифиндор, осигурявайки му за втора поредна година Купата на домовете; или когато професор Макгонъгол се изправи, за да съобщи, че изпитите са отменени като жест от страна на училището („О, не!“ — разочарова се Хърмаяни); или когато Дъмбълдор обяви, че за съжаление професор Локхарт няма да може да се завърне догодина поради факта, че трябва да замине и да възстанови паметта си… Доста учители се присъединиха към радостните възгласи, с които бе посрещната тази новина.