Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
— Архив ли? — помогна му за думата.
— Точно така, като в някакъв архив. Направо не можеше да се разминеш от документи. А на стената в хола имаше огромна снимка, увеличена, ей толкова голяма… — Майди показа с ръце. — На някакъв мъж. В униформа. Черно-бяла. Доста стара. Беше единствената картина в апартамента.
Отвън се чуха още повече гласове и тропот на крака. Доста народ май минаваше по тази алея.
— Познаваше ли мъжа на снимката? — попита Бен Рои, без да обръща внимание на шума отвън.
— Никога не съм го виждал. Нали ти казвам, снимката беше стара. Черно-бяла. Не ми приличаше на семейна.
Детективът го погледна въпросително.
— Как разбра?
— Не знам. Просто… не приличаше на семейна снимка. Толкова увеличена, залепена на стената. Повече приличаше на — той дръпна от цигарата — на снимките, дето ги окачате в полицейското. Нали разбираш, на издирвани престъпници. На това приличаше. На полицейска снимка на издирван престъпник. Откачена работа.
Захапа цигарата, придвижи количката до телевизора, взе пепелника, постави го на коленете си и пое към кухненския бокс. Чу се гъргорене на тръби и потече вода. След малко се появи стиснал чаша вода между бедрата си.
— Това е, което знам. Друго няма.
Върна се при старицата и изравни количката си с нея. Бен Рои му зададе още няколко въпроса, но беше ясно, че младежът говори истината. След няколко минути реши, че е получил каквото е могъл, затвори бележника и стана.
— Добре. Това е.
Не му се стори уместно да казва „довиждане“ — посещението му не беше приятелско — и затова пъхна бележника в джоба си, кимна рязко и пое към вратата. В това време жената каза нещо зад гърба му.
— Ехна миш килаб.
Бен Рои се обърна.
— Моля?
Майди вдигна глава и дръпна от цигарата.
— Какво каза тя? — попита Бен Рои.
— Каза, че не сме кучета.
Старицата гледаше детектива. Лицето, й не изразяваше нито страх, нито обида, само умора и безкрайна тъга. Бен Рои понечи да отвърне нещо, да й разкаже за Галия, за това как я бяха убили, как й бяха откъснали краката, същите тези хора, чиито образи бяха разлепени навсякъде из лагера като някакви шибани герои. Но не намери думи, никакви думи, които да изразят адекватно огромната му самота и омраза, затова просто поклати глава, отиде до вратата и я отвори.
— Ал Маоот ли йехуди! Ал Маоот ли йехуди!
Експлозия от шум го блъсна право в лицето. Дотогава празната алея сега беше пълна с младежи, оголили злобно зъби, стиснали юмруци, с блеснали погледи на надушили кръв ловци, знаещи, че са обкръжили плячката си. Настъпи мигновено затишие, само за част от секундата, като вълна, издигнала се в най-високата си точка точно преди да се стовари на брега, след което тълпата се люшна към него с крясъци.
— Иктело! Иктело! Иктул ил-йехуди!
Бен Рои дори нямаше време да реагира. В момента, в който пристъпи през вратата, десетки ръце го сграбчиха за сакото, за ризата, за косата и го извлякоха на алеята. Някой измъкна пистолета от кобура на рамото му и стреля във въздуха, точно до ухото му и го оглуши; някъде в края на тълпата успя да зърне момчето, което шофьорът на таксито беше попитал за посоката. То се смееше и пляскаше с високо вдигнати ръце. Някой преметна през шията му клуп и го затегна; нещо го удари в корема — бейзболна бухалка, дървена сопа — и му изкара въздуха.
„Мъртъв съм“ — помисли си, задавен от ужас, но едновременно с това странно спокоен, сякаш гледаше всичко на видео, а не участваше в него. „Мили Боже. Мъртъв съм.“
Опита се да предпази главата си с ръце от валящите безспир удари, но му извиха ръцете зад гърба. Отвсякъде към него летяха храчки, горещи, слузести, стичаха се по лицето му като следи от охлюви. Усети, че го дърпат по алеята, сякаш беше попаднал в безнадеждно свлачище.
И тогава, също толкова внезапно, колкото беше започнало, нападението престана. В един момент го удряха и влачеха, в следващия необяснимо тълпата се раздели, отдръпна се към стените на алеята и го остави превит надве, почти оглушал от някакъв писклив шум. Отначало си помисли, че е от ударите; след това започна да идва на себе си и осъзна, че крещи старицата. Не смееше да помръдне, само кашляше, ужасен, че и най-малкото движение по някакъв начин ще поднови насилието. След това много бавно се изправи, все още с въжето на врата, като някаква подигравателна вратовръзка.
Майди стоеше на вратата на къщата си с пребледняло лице, вкопчил ръце в колелата на инвалидната си количка. Майка му беше излязла отвън, прегърбена и крехка, и размахваше ръце, и се караше на тълпата. Въпреки че беше най-дребният човек на алеята, мъжете очевидно се респектираха от присъствието й и не смееха да погледнат гневните й очи. Тя продължи да крещи с дрезгав глас още може би минута, да размахва ръце, след което пристъпи към Бен Рои.