Алибито
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алибито». Краткое содержание книги:
— Всяка вечер виждам безброй хора. Не мога да помня всички лица. Като че ли образите се сливат в съзнанието ми, нали разбирате?
На съседната табуретка седна дългокрака блондинка с прилепнала черна рокля. Барманът побърза да й подаде запалка.
— Какво ще пиете?
— Какво бихте ми препоръчали?
Той се облегна с лакти на плота и се наведе към нея.
— Зависи какво харесвате.
— Извинете — прекъсна го Елън. Трябваше да го потупа по рамото, за да й обърне внимание. — Ако дойде отново… мъжът, с когото бях снощи… бихте ли ми се обадили? — Въпреки че почти не се надяваше да постигне нещо, подаде му къс хартия. — Това е номерът на хотела ми.
— Добре.
Видя как той прибра телефонния номер в джоба си, но бе сигурна, че в следващия миг ще е забравил за нея. Бе влязла в клуба с горда крачка на завоевател. Тя бе жена с мисия.
Сутринта, след като превъзмогна първоначалния шок и успя да се опомни, взе твърдо решение да открие лъжливия негодник и да го предаде на полицията.
След здрач излезе от хотела с ясната цел да обиколи всички нощни клубове в Чарлстън само за да го намери и изобличи. Този тип владееше изкуството да очарова жените до съвършенство. Когато размисли, Елън осъзна, че е твърде умел, за да е била първата му жертва. Нямаше да бъде и последната. Главозамаян от успеха си предишната нощ, нейният прелъстител щеше да опита късмета си и тази вечер.
Но сега, когато излизаше от клуба, решителността й бе започнала да чезне. Вече разбираше колко наивно е да броди из Чарлстън в търсене на един лъжец и крадец, когото познаваше само под името Еди, а съществуваше голяма вероятност и то да е измислено.
Новите лачени обувки, които си бе купила специално за тази почивка, стягаха пръстите й и едва пристъпваше. Беше гладна, но при всеки опит да хапне нещо днес стомаха й се бунтуваше заради погълнатото предишната вечер количество алкохол и мъчителната самоненавист, която изпитваше от сутринта.
С огорчение си спомни, че не би могла да си позволи и прилична вечеря в ресторант. Бе уведомила кредитните компании за кражбата, но щяха да минат няколко дни, преди да получи нови карти. За щастие бе сложила малко пари в брой в джоба на едно сако. Сумата беше нищожна в сравнение с онова, което бе отмъкнал Еди, но щяха да й стигнат да се прибере у дома.
Тогава защо не преглътне обидата и не си тръгне?
Почивката й бе провалена. Горещото задушно време, което правеше атмосферата в града още по-романтична, сега само я изпълваше с раздразнение и й причиняваше главоболие. Дори и да останеше, колкото бе възнамерявала, не можеше да си позволи никакви разходки и развлечения. Колкото по-малко нощи прекараше тук, толкова по-малка щеше да бъде хотелската й сметка.
Здравият разум й казваше още утре да се върне в Индианаполис. Щеше да плати надценка за смяната на полета, но си струваше. В малкия си дом, при своите две котки и познатите мебели, можеше спокойно да ближе раните си до началото на учебната година. По-късно работата и всекидневните грижи постепенно щяха да заличат неприятния спомен от съзнанието й.
Във всеки случай скитането из Чарлстън в търсене на Еди бе губене на време и усилия.
От друга страна, дори сега, докато Елън вървеше, накуцвайки заради неудобните си лачени обувки, той навярно демонстрираше чара си пред друга самотна дама, която на сутринта щеше да се събуди с намалели финанси и понижено самочувствие. Никой нямаше да разбере за престъплението, защото жертвата щеше да се срамува да съобщи на полицията. Именно затова Еди бе толкова нагъл: защото знаеше, че ще се отърве безнаказано.
Е, този път нямаше да му се размине.
— Няма да позволя — каза си Елън Роджърс на глас. В прилив на самоувереност, влезе в следващия клуб.
Хамънд седна в сепарето срещу Лорета.
— Какво имаш за мен?
— Няма ли „Здравей, как си“?
— Днес не съм в настроение за любезности.
— Изглеждаш ужасно.
— И ти не си особено любезна. — Хамънд мрачно се усмихна. — Всъщност за втори път ми казват колко зле изглеждам. Така започна денят ми.
— Какво има?
— Не разполагаш с много време. Аз също, затова казвай: имаш ли нещо за мен или не?
— Нали ти се обадих? — отвърна тя с раздразнение.
Не можеше да я вини за тона й. Знаеше, че се държи като глупак. След разговора си с Дейви бе още по-объркан от преди. Когато се качи в колата си и извади клетъчния телефон, за да провери има ли съобщения, се зарадва да чуе гласа на Лорета, която настояваше възможно най-скоро да отиде в „Шейди Рест“. Срещата с нея би удължила деня, който и без това му се струваше безкраен. Все пак нямаше търпение да узнае до какво се е добрала.