Пламъци

— Винаги ли се придържате до този таван? — Умори се да дрънка празни приказки.

— Да не би да се интересувате от уроци по летене, док? Имам разрешително за инструктор и за нула време мога да ви кача. Взимам скъпо, но ме бива.

— Не се интересувам от уроци по летене.

— Случайно ли се мяркахте насам?

— Не, дойдох да говоря с вас.

— Слушам ви. — Той си взе една бира от хладилника, подпря се с лакът върху допотопния прибор, наклони глава назад и жадно отпи.

— Става дума за една работа.

Дръпна кутията от устата си и я погледна с любопитство.

— Уроците по летене отпаднаха, не допускам да се касае пак за спешен полет до болницата.

— Не.

Той я наблюдаваше мълчаливо още няколко секунди, после протегна бирата към нея и попита:

— Вие не щете ли?

— Не, благодаря.

Отново надигна кутията.

— Е? Умирам от любопитство.

— Искам да ме откарате до Монтесангре.

Той спокойно допи бирата си и метна празната кутия в кошчето за боклук с точен кос удар. Седна на въртящия се стол, облегна се назад и вдигна краката си в единия ъгъл на бюрото, като отмести лампата с тока на ботуша си.

Лара остана права. Нямаше къде да седне, освен на леглото. Той не й предложи, а дори да го беше сторил, тя не би приела.

— Неведнъж повдигахте този въпрос и аз ви казах не. Да не би да не чувате добре?

— Не се шегувам.

— О, значи не се шегувате — подхвърли той иронично. — Извинете ме. Хмм. Добре. Как мислите да скочите, с парашут ли?

Тя скръсти ръце под гърдите си.

— Разбира се, че не.

— Едва ли предлагате кацане на монтесангренска земя. Щото ако това имате предвид, трябва да сте откачила напълно.

— Говоря сериозно.

— Аз също, док. Как сте с испанския? Май е нужно да си го поопресните. Известно ли ви е какво означава Монтесангре в превод?

— Да. „Планина от кръв“. Знам от непосредствен опит, че преводът буквално се покрива с действителността. Почувствах как кръвта на дъщеря ми изтича топла и влажна по ръцете ми.

Той свали рязко краката си на пода и изправи стола.

— Тогава защо, по дяволите, настоявате да се върнете там?

— Знаете защо. От години се измъчвам от тази мисъл, още от мига, когато се опомних в болницата в Маями. Не мога да проникна в страната по обичайните канали. Те са затворени.

— Значи гледате на мен като на необичаен канал.

— Образно казано.

— Образно казано, там избиват на поразия всичко живо.

— Пределно ми е ясно.

— И въпреки това искате да отидете?

— Длъжна съм.

— Но аз не съм.

— Не, не сте. Просто мислех, че ще го приемете като вид приключение.

— Не сте познали. Може да съм всичко друго, но не и глупак. Щом сте си навили на пръста да вървите, вървете, нека ви надупчат задника, ваша си работа, но моят си ми е скъп, тъй че ме зачеркнете от плановете си.

— Изслушайте ме, Кий.

— Хич не ме интересува.

— Дължите ми го.

— Вече ви казах. Не можете да ме убедите.

— Сигурно ще ви е приятно да научите, че от онази сутрин, когато майка ви получи удар, в клиниката ми не е стъпил нито един пациент. Джоди отблъсна опитите ми да й помогна. А вие най-безцеремонно ме отритнахте пред цялата тълпа.