Студени играчки са звездите
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Студени играчки са звездите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Студени играчки са звездите». Краткое содержание книги:
Аз също се заглеждах наоколо, особено по фреските на таваните — те бяха нещо като курс по история в картинки. От Каменната ера нататък. Единственото, което отбелязах за себе си, бе, че табуто върху докосванията присъстваше и тук. Само наставниците държаха някого за ръката, само те изнасяха ранените от горящи сгради, наставляваха децата и утешаваха старците. Понякога наставниците бяха млади, понякога — стари, а дрехите им с нищо не се отличаваха от дрехите на околните. Но имаше нещо в самия маниер на изобразяване, което позволяваше да се отделят сред другите фигури. Някакво благородство на позата, мъдрост в очите, доверие в погледите на околните.
А сигурно е много трудно да се изрисуват куполите на таваните така, че отдолу изображението да изглежда правилно и съразмерно. Линиите трябва да бъдат преднамерено изкривени. Картината трябва да бъде фалшива и несъразмерна, за да прилича на истинска отдалече…
Потрих челото си. Не, що за отвратителни неща ми хрумват?
Особено ме порази фреската, заемаща целия таван на шеста зала. На нея беше изобразен бушуващ океан, остри скали, забулено в буреносни облаци небе. На скалите стояха наставник и малко дете. Наставникът прегръщаше детето през рамо с едната си ръка, а с другата сочеше към морето, където се носеше кораб с опънати платна. Могъщите гребни колела се подаваха наполовина над водата, на мачтите пламтяха огньове. Навярно отнасящата се към морската ера картина трябваше да представлява мъдростта на наставника, показващ на възпитаника си красотата на бурята и храбростта на моряците, борещи се със стихията… а може би престъпното им лекомислие. Курсът на кораба не оставяше съмнение, че след минута той ще се вреже в скалите.
Хрумна ми неприятната мисъл, че след корабокрушението наставникът и момчето ще се спуснат от скалите и ще започнат да разграбват оцелелия корабен товар…
Наведох глава.
Лошо…
Личността не е само уникален генотип, набор от знания и система за речева комуникация. Главното е отношението към обкръжението, наборът от реакции, които се формират през целия живот. И тук, навярно, най-важното е последователността, с която се оценяват явленията в околния свят. Нещо трябва да се натрупа в несъзнателната детска възраст, да стане аксиома, която не изисква доказателства и не предизвиква съмнения. Иначе става лошо.
Бях загубил именно аксиомите. Социалните норми, които не подлежат на разясняване. А сега беше почти невъзможно да ги върна обратно. Оставаше ми само да се преструвам.
— Ники!
Скочих от платформата подир Таг и Кати. Вероятно седма зала беше по средата на постамента. А постаментът, не се съмнявах в това, беше в центъра на континента. И стълбът от синя светлина, бликащ от пода и пронизващ купола, беше оста, около която се върти целият живот в Родината.
Оказа се, че тук има значително по-малко хора. Явно не беше разрешено да се идва в залата без работа. До стълба от студен синкав огън стояха две фигури — разпознах наставника Пер и Ган.
— Нали не закъсняхме, наставнико? — извика Кати. Вместо отговор той махна с ръка: „Влизайте!“
От синкавия огън лъхаше студ. Ставаше ми все по-неуютно и страшно. Дори Кати и Таг нервничеха, макар да не им предстоеше да се отчитат пред Световния съвет…
— Навреме — отрони наставника, когато се приближихме. — Здравейте, момчета. Здравей, Кати…
Ган ми намигна, аз кимнах неловко в отговор.
— Добре изглеждаш, Ник — похвали ме наставникът. — Кати, ти ли му помогна да се облече?
— Да, наставнико.
— Забележително. Започвам да си мисля, че би могла да се справиш с професията на моделиер. Мислех си, че непременно ще използваш ненужни аксесоари — вратовръзка, папийонка или нещо подобно…
Кати сведе поглед:
— Използвах бяла папийонка, наставнико. Ник сам я свали.
— Значи съм бил прав — каза простичко наставникът. — Е, Ники, момчето ми, ще тръгваме ли? Не е хубаво да се кара Съвета да чака. Но ако се вълнуваш…
— Не, готов съм.
— Дай ръка.
Позволих му да хване дланта ми. Наставнико, мислиш ли, че това докосване ще ме изпълни с увереност и ще прогони страха? Грешиш, твърде болен съм. Не виждам нищо нередно в невербалната комуникация и не изпитвам възторг от нея.
Макар и да съм Ник, аз вече съм пришълец.
Хванати ръка за ръка, влязохме в стълба синя светлина.
Мислех си, че това ще се окаже някакъв аналог на асансьор и ще започнем да се изкачваме нагоре. Може би на платформа или просто в силово поле.