Студени играчки са звездите
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Студени играчки са звездите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Студени играчки са звездите». Краткое содержание книги:
Хубаво…
— Ники!
Отворих очи — Кати и Таг вече се бяха изправили.
— Да вървим — каза Таг. — Време е да променим температурния режим…
Тръгнахме към противоположния край на залата, заобикаляйки пясъчните хълмове, върху които се изпотяваха и съхнеха голите тела. Оказа се, че там има малък водоем — стичащата се по стената вода се събираше в езерце и изтичаше през арка в стената.
— Йохохо! — закрещя Таг, преминавайки в бяг. Скочи с главата напред в езерцето. Ние го последвахме. Водата ме преряза — беше ледена, сякаш изобщо не течеше по горещите стени. Изскочих на повърхността, поемайки си дълбоко въздух. Таг вече се беше насочил към арката, оставяйки се напълно на волята на течението.
— След него… — Кати изскочи на повърхността до мен. Почти докоснахме телата си. — Ники!
— Плувам — съгласих се аз.
Потокът се носеше по тунела. Стените, отначало каменни, постепенно станаха прозрачни. Сега плувахме по стъклена тръба, минаваща над пътеките. Под нас вървяха хора… Изглежда, не ни виждаха — прозрачността беше еднопосочна.
— Контрастните топлинни процедури влияят благотворно на организма! — достигна до мен гласът на плуващата подире ми Кати.
Нима тя не може да каже просто „прекрасно“?
Течението отслабна и се озовахме в нова зала. Изплувах на повърхността под надвисналия свод на тунела и се оказа, че съм в нов водоем.
Охо!
Водата и тук беше студена. Затова пък вятърът…
Ураганната зала? Очевидно!
Подът беше каменен, но на места бяха сложени дървени плочки. Много предвидливо, защото ходилата изгаряха още при първата крачка. Поривите на вятъра ме караха да замижавам и да се привеждам.
Разбира се, тук нямаше пясък. Вятърът би го измел към стените за минутка. Вместо пясъчни хълмове залата беше пълна с каменни гъби с дървени площадки на върховете. Бързо се изкатерихме на най-близкия свободен камък и се свихме върху дървения подиум.
— Тук не бива да се остава дълго! — извика ми Таг. — Три минути, най-много — пет.
— Радвам се! — изкрещях аз, надвиквайки шума на вятъра. Струваше ми се, че водата от тялото ми направо се изсмуква. Двете изречени думи буквално пресушиха устните ми и се заех да преглъщам, отделяйки слюнка.
— Някой от поетите беше сравнил цикъла на процедурите в баните с процеса на развитие на човечеството! — каза Кати. — Преодоляване на враждебните природни условия, студ и огън, стремително движение, и като резултат — прилив на сили и любов към мирозданието!
— Не особено приятен процес на развитие — прошепнах аз по-скоро на самия себе си.
— Какво? — попита Кати.
— Мисля, че ако се намали вятърът и се снижи температурата, природата няма да изглежда толкова враждебна! — извиках аз.
Глава 5
Не знам защо чувствах такава лекота в тялото си. Може би заради благотворното влияние на процедурите в банята, а може би от щастие, че са приключили. Втората версия ми изглеждаше по-вероятна.
— След час трябва да бъдеш в Световния съвет — каза Кати. — Ще отидеш заедно с наставника. Всички ние вече предадохме докладите си, така че не е задължително да присъстваме. Но ще почакаме… в сградата.
— Тя далече ли е? — попитах аз.
— В центъра.
Не разбрах и Кати забеляза моето объркване.
— В центъра на континента. В Служенето, така се казва градът.
— А ще стигнем ли навреме?
Колата, в която седяхме в момента, не ми се струваше толкова бърза, че да измине разстоянието от крайбрежието до центъра на континента за един час. Освен ако нямаше скоростна магистрала… не, все едно, транспортът на колела не може да достигне такава скорост…
Кати и Таг се спогледаха.
— Ще успеем — каза Кати с жалост и нежност в гласа. — Ники, спомни си видовете планетарен транспорт!
— Коли, платформи, кораби, флаери, кабини — изстрелях машинално аз.
— Правилното решение е кабини! — потвърди Кати. — Ще успеем да стигнем и сто пъти! Сега ще отидем до някой магазин, ти трябва да се преоблечеш. Това не е задължително… но изглежда красиво — знак на уважение към Световния съвет.
— А кой влиза в него?
— Учени, инженери… който и да е! — Таг сви рамене. — Но предимно лекари и наставници. Естествено това са най-уважаваните хора. Кати, задай курс.
Колата потрепна и тръгнахме към най-близкия магазин…
През следващите петдесет минути се чувствах като дете, издокарвано от родителите си… Наставниците си. Не, по-скоро като кукла, обличана от малки деца. Децата поне понякога ги питат дали им харесва една или друга дреха. С мен не възникна такъв проблем. Кати и Таг напълно се отдадоха на увлекателното занимание — да проявят уважението си към Световния съвет чрез мен.