Магьосникът
- Автор: Скотт Майкл
- Серия: Тайните на безсмъртния Никола Фламел #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Калифорния:
В ръцете на д-р Джон Дий и Тъмните древни „Книгата на Авраам Мага“ би могла да се превърне в опасно оръжие, което да доведе до разрухата на познатия на човечеството свят. Най-могъщият ръкопис в историята съдържа тайната на безсмъртието — тайна, която никой не бива да узнава. Две страници делят Дий от познанието, което ще възвърне властта на Тъмните древни.
Единствено близнаците Джош и Софи могат да го спрат — но те са отдалечени на 13000 километра.
Париж:
Никола, Софи, Джош и Скати избягват от Охай и се озовават в Париж — Града на светлините, някогашен дом на Никола Фламел. Но завръщането не е никак приятно. Николко Макиавели, философ и виден колекционер на предмети на изкуството, живее в Париж и работи за Дий. Той е по петите им, а времето на Никола и Пернел изтича. С всеки изминал ден силата им намалява, телата отслабват. Време е Софи да овладее и втората магия — Огнената.
Само един човек е в състояние да я обучи: някогашният ученик на Фламел, граф Сен Жермен — самият той алхимик, магьосник и рок звезда.
Джош и Софи Нюман са единствената надежда за оцеляване на човешкия род. При положение че преди това не се настроят един срещу друг…
Той гледаше надолу със зяпнала уста.
Софи отстъпи назад. Точно под краката й имаше голям метален капак. Мънички искрици от трите аури се процеждаха през капака, очертавайки всяка буква в различен цвят.
— Софи… — започна Никола.
Тя усети силен прилив на облекчение, че не го е изгубила.
— Слезли са долу — рече момичето.
— Долу? — попита Фламел, пребледнявайки като болник. Гласът му спадна до шепот. — Сигурна ли си?
— Напълно — рече Софи, разтревожена от изражението на лицето му. — Защо, какво е станало? Какво има там долу? Канализация ли?
— Канализация… и още по-лоши неща. — Алхимикът изведнъж й се стори много стар и уморен. — Под нас са легендарните Парижки катакомби — прошепна той.
Жана приклекна и посочи към мястото, където калта около капака бе разровена.
— Това е било отваряно много скоро. — Тя вдигна очи, а изражението й бе мрачно. — Прав си, те са го завели долу, в Империята на мъртвите.
Глава 45
— О, я стига! — Пернел прасна паяка Древен по главата с плоското на копието, което държеше. Прастарият символ на силата грейна в нажежено бяло и паякът отскочи назад в килията. Темето му цвърчеше и от него се издигаше сив дим.
— Заболя ме! — сопна се Ареоп-Енап, повече раздразнен, отколкото пострадал. — Ти всеки път ме нараняваш. Когато те видях за последно, едва не ме уби.
— Нека ти напомня, че при тази последна среща твоите последователи се опитаха да ме принесат в жертва, за да събудят един угаснал вулкан. Естествено бях малко разстроена.
— Ти събори върху мен цяла планина — възрази Ареоп-Енап със странно фъфлене, предизвикано от твърде дългите му зъби.
— Можеше да ме убиеш.
— Планината беше малка — напомни Вълшебницата на създанието. Струваше й се, че Ареоп-Енап е женска, но не можеше да бъде напълно сигурна. — Оцелявал си и в по-тежки ситуации.
Всичките очи на паяка бяха вперени в копието в ръката й.
— Можеш ли поне да ми кажеш къде се намирам?
— На Алкатраз. Или по-скоро под Алкатраз. Това е един остров в залива на Сан Франциско на западния бряг на Америка.
— Новия свят ли? — попита Ареоп-Енап.
— Да, Новия свят — отвърна Пернел с усмивка. Склонният към отшелничество паяк Древен често изпадаше в сън за цели векове и пропускаше големи периоди от човешката история.
— А ти какво правиш тук? — попита Ареоп-Енап.
— Затворничка съм, също като теб. — Тя отстъпи назад. — Ако сваля копието, смяташ ли да направиш някоя глупост?
— Каква например?
— Например да скочиш върху мен.
Всички косъмчета по краката на Ареоп-Енап се надигнаха и отпуснаха едновременно.
— Примирие? — предложи паякът Древен.
Вълшебницата кимна.
— Примирие — съгласи се тя. — Изглежда, имаме общ враг.
Ареоп-Енап се приближи до вратата на килията.
— Знаеш ли как съм се озовал тук?
— Надявах се ти да можеш да ми кажеш — рече Пернел.
Като държеше предпазливо под око сияещото копие, паякът колебливо пристъпи в коридора.
— Последното място, което помня, е остров Игуп. Той е част от Полинезия — допълни Ареоп-Енап.
— Микронезия — поправи го госпожа Фламел. — Името беше сменено преди повече от сто и петдесет години. Колко дълго си спал, Стари паяко? — попита тя, използвайки популярното название на съществото.
— Не съм сигурен… Кога се срещнахме за последно и имахме нашето малко недоразумение? В човешки години, Вълшебнице — добави той.
— Когато ние двамата с Никола бяхме на Понапе57 и изследвахме развалините на Нан Мадол — отговори веднага Пернел. Имаше почти безупречна памет. — Това беше преди около двеста години — добави тя.
— Сигурно съм задрямал някъде по онова време — рече Ареоп-Енап, излизайки в коридора. Килията зад него загъмжа от милиони паяци. — Спомням си как се събудих от много сладка дрямка — каза той бавно. — Видях Магьосника… но той не беше сам. С него имаше още някой… или нещо. Даваше му указания.
— Кой? — попита припряно Пернел. — Опитай да си спомниш, Стари паяко, това е важно.
Ареоп-Енап затвори очи, мъчейки се да си припомни какво бе станало.
— Нещо ми пречи — каза той и всичките му очи се отвориха едновременно. — Нещо могъщо. Който и да е бил с него, бил е предпазван от невероятно мощен магически щит. — Ареоп-Енап се огледа нагоре и надолу по коридора. — Натам ли? — попита той.
57
Остров в Микронезия. — Б.пр.