Магьосникът

— … е една от най-опасните жени на света — довърши той. — Оцеляла е над две хиляди години и е водила битки със същества, безкрайно по-опасни от Дагон.

Софи не беше сигурна дали той се опитва да убеди нея или себе си.

— Видях как онова нещо я завлече в реката, а после чакахме поне десет минути. Тя не се появи отново. Трябва да се е удавила. — Гласът й секна и тя усети в очите си щипане от напиращите сълзи. Гърлото й сякаш гореше.

— Виждал съм я да оцелява и в по-тежки ситуации, много по-тежки. — Никола опита да се усмихне слабо. — Дагон го очаква изненада! Скати е като котка: мрази да се мокри. Сена тече много бързо; сигурно ги е отнесла надолу. Тя ще се свърже с нас.

— Но как? Тя няма да има никаква представа къде сме. — Момичето страшно мразеше начина, по който възрастните лъжеха. Бяха толкова прозрачни.

— Софи — каза сериозно Фламел. — Ако Скатах е жива, ще ни намери. Повярвай ми.

И в този миг Софи осъзна, че не вярва на алхимика.

Жана я прегърна през раменете и я стисна нежно.

— Никола е прав. Скати е… — Тя се усмихна и цялото й лице грейна. — Тя е необикновена. Веднъж леля й я изостави в едно подземно Сенкоцарство: трябваха й векове, за да намери пътя навън. Но тя успя.

Софи кимна бавно. Знаеше, че това, което казват, е вярно — Вещицата от Ендор знаеше за Скатах повече от Алхимика и Жана, — но също така можеше да види, че са силно притеснени.

— А сега, Софи — продължи Никола, — трябва да намериш брат си.

— Как?

— Чувам сирени — каза припряно Жана, като се озърна назад по уличката. — Много сирени.

Фламел не й обърна внимание. Взираше се дълбоко в яркосините очи на Софи.

— Можеш да го намериш — настоя той. — Ти си негова близначка; това е връзка, която е по-силна и от кръвта. Винаги си усещала кога той е в опасност, нали?

Момичето кимна утвърдително.

— Никола… — обади се Жана, — времето ни изтича.

— Винаги си усещала болката му, знаела си кога е нещастен или разстроен?

Софи пак кимна.

— Ти си свързана с него и можеш да го намериш. — Алхимикът завъртя момичето така, че да гледа надолу по улицата. — Джош е стоял там — каза той и посочи. — Дий и Макиавели са стояли някъде тук.

Момичето беше объркано и започваше да се дразни.

— Но сега ги няма. Отвели са го.

— Не мисля, че са го принудили със сила. Смятам, че е тръгнал с тях по своя собствена воля — каза Фламел много меко.

Тези думи се стовариха върху Софи като удар. Джош не би я изоставил, нали?

— Но защо?

Алхимикът сви леко рамене.

— Кой знае? Дий винаги е бил много убедителен, а Макиавели е майстор на манипулациите. Но ние можем да ги открием, сигурен съм. Твоите сетива бяха пробудени, Софи. Погледни пак, представи си, че Джош стои пред теб, виж го…

Софи си пое дълбоко дъх и затвори очи, после пак ги отвори. Не виждаше нищо необичайно; стоеше на една мръсна, засипана с боклуци уличка, стените бяха покрити със завъртени графити, а димът от горящата кола се кълбеше около нея.

— Неговата аура е златна — продължи Фламел. — Тази на Дий е жълта… а на Николо — сива или мръснобяла…