Крадци на лица
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ани Еврева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Крадци на лица». Краткое содержание книги:
Стигнахме до дома ми в пет и половина. Полегатите слънчеви лъчи бяха горещи и светли, а небето — тъмносиньо, но безоблачно. Взех вестниците от стъпалата пред входната врата и отново ми прилоша, като видях съобщението на първа страница в сутрешния вестник за смъртта на Бентън. Въпреки че идентифицирането му не бе още потвърдено, предполагаше се, че е загинал в пожар при съмнителни обстоятелства, докато е помагал на ФБР в общонационалното издирване на избягалата убийца Кари Гретхен. Следователите не казваха защо Бентън е бил в малкото магазинче, което бе изгоряло, или дали е бил подмамен там.
— Какво да направя с тези неща? — попита Марино.
Той беше отворил багажника на микробуса си, където в три големи кафяви книжни плика бяха събрани личните вещи от хотелската стая на Бентън.
Аз мълчах.
— Искаш ли просто да ги оставя в кабинета ти? Или да ги прегледам?
— Не, не, просто ги остави там.
Твърдата хартия шумолеше, докато той пренасяше пликовете в къщата през хола. Стъпваше тежко и бавно, а когато се върна пред къщата, аз все още седях пред отворената врата.
— Ще си поговорим по-късно — каза той. — И не оставяй тази врата отворена, чуваш ли? Алармената система да бъда включена, а вие с Луси не излизайте никъде.
— Не мисля, че трябва да се тревожиш за нас.
Луси беше оставила багажа си в спалнята близо до кухнята и гледаше през прозореца, докато Марино си тръгваше с колата. Приближих се зад нея и нежно поставих ръце върху раменете й.
— Не напускай работа — казах аз и опрях чело отзад на гърба й.
Тя не се обърна, но почувствах, че някаква горестна тръпка премина през тялото й.
— Ние сме заедно с теб в тази работа, Луси — продължих спокойно аз. — Останахме сами. Само ти и аз. Бентън щеше да иска да работим заедно. Нямаше да му е приятно да се откажеш. Какво ще правя аз без теб? Ако се откажеш, значи се отказваш и от мен.
Тя се разрида.
— Нужна си ми — едва можах да продумам. — Повече от всякога.
Тя се обърна и се притисна към мен, както правеше често, когато беше изплашено дете и копнееше някой да се грижи за нея. Сълзите й намокриха шията ми. Известно време останахме в средата на стаята, където все още стояха пакетите с компютърните принадлежности и учебниците й, увити с плакати от юношеските й години.
— Вината е моя, лельо Кей. Само аз съм виновна. Аз го убих! — проплака тя.
— Не — казах аз, като я притиснах силно към себе си. И моите очи се напълниха със сълзи.
— Как ще можеш някога да ми простиш? Аз ти го отнех!
— Не е точно така. Ти не си направила нищо лошо, Луси!
— Не мога да се примиря.
— Можеш и ще го направиш. Трябва да си помогнем взаимно, за да го преживеем.
— И аз го обичах. Заради всичко, което направи за мен. Помогна ми да започна работа във Федералното бюро. Даде ми възможност. Подкрепяше ме. За всичко.
— Нещата ще се оправят — казах аз.
Тя се отскубна от мен и се отпусна на ръба на леглото, като триеше лице с края на мръсната си, покрита със сажди синя риза. Опря лакти на коленете си и наведе глава, като гледаше как собствените й сълзи капят като дъждовни капки върху пода.
— Ще ти кажа нещо и трябва да ме изслушаш — каза с тих, но решителен глас. — Не съм сигурна, че мога да продължа да работя тази работа, лельо Кей. Всеки си има граници на издръжливост. Отнякъде започват и някъде свършват. — Тя се задъха. — И откъдето не можеш да продължиш нататък. Искаше ми се да бе убила мен, не него. Може би така щеше да ми направи услуга.
Гледах я как набира смелост, като че иска да умре пред очите ми.
— Ако не продължа да работя, лельо Кей, ти ще трябва да ме разбереш и да не виниш нито себе си, нито мен — промълви тя, като продължаваше да бърше лицето си с ръкав.
Приближих се до нея и повдигнах брадичката й. Беше топла и опушена от дима, а дъхът и тялото й миришеха лошо.
— Слушай — казах аз със строгост, която би я изплашила в миналото. — Да изхвърлиш тези гадни мисли от главата си още сега! Бъди доволна, че не си умряла и не си се самоубила, ако имаш това предвид. Говоря сериозно. Знаеш ли какво показва едно самоубийство, Луси? Гняв и отмъстителност. Това е последното „прецакване“. Ще погодиш ли това на Бентън? Ще го погодиш ли на Марино? Или на мен?