Крадци на лица
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ани Еврева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Крадци на лица». Краткое содержание книги:
— Най-много толкова. Не мислиш ли, че може да се е върнал в Ню Йорк или може би в Ричмънд?
— Сигурна съм, че щеше да ми каже. Ще продължа да му звъня на пейджъра. Може би като дойде Марино, той ще знае нещо — добавих аз.
Пожарникарските маркучи бликаха силни струи, а ситните пръски ни мокреха.
Беше почти дванадесет часът през нощта, когато Марино се появи в хотелската ми стая, но и той не знаеше нищо.
— Не смятам, че трябва да стоиш тук сама — каза той, още щом влезе.
Беше нервиран и разрошен.
— Ще ми кажеш ли къде бих могла да бъда в по-голяма безопасност? Не знам какво става. Бентън не ми е оставил никакво съобщение. Не отговаря и на пейджъра си.
— Вие двамата да не сте се скарали нещо, а?
— Престани, за бога! — въздъхнах аз отчаяно.
— Слушай, ти ме повика. Опитвам се да помогна.
— Знам.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да се успокоя.
— А къде е Луси?
Той седна в края на леглото ми.
— Избухнал е голям пожар близо до университета. Тя вероятно е още там — отговорих аз.
— Умишлен палеж?
— Не съм сигурна. Не бяха установили, докато бях там.
Мълчахме известно време. Напрежението ми растеше.
— Слушай — заговорих аз, — не можем да стоим тук и да чакаме. Хайде да излезем. Не мога да спя. — Започнах да се разхождам нагоре-надолу из стаята. — Не мога цяла нощ да се тревожа за това дали Кари не ни дебне отнякъде, дявол да го вземе!
Очите ми се напълниха със сълзи.
— Бентън е някъде навън. Може да е на мястото на пожара с Луси. Не знам.
Обърнах му гръб и се огледах към пристанището. Дъхът ми бе замрял в гърдите, а ръцете ми бяха толкова студени, че ноктите ми бяха посинели.
Марино стана. Усетих, че ме гледа.
— Ела — каза той, — да идем да проверим.
Когато стигнахме до мястото на пожара на Уолнът стрийт, работата там приключваше. Повечето от пожарникарските екипи си бяха заминали, а малкото пожарникари, които все още работеха, бяха грохнали и вече прибираха маркучите си. Дим, примесен с пари, излизаше от складовото помещение на магазина, но не виждах вече пламъци. Отвътре се чуваха гласове и стъпки, а силните лъчи на фенерите проблясваха в тъмнината, шарейки за парчета счупени стъкла. Аз нагазих във водата, в която още плуваха бакалски стоки и останки. Когато стигнах до входа, чух гласа на Макгъвърн. Тя спомена за следовател по смъртните случаи.
— Доведете го веднага тук! И внимавайте, ясно ли е? Всичко е пръснато наоколо. Не искам да стъпчете важни улики.
— Има ли някой фотоапарат?
— Ето, намерих един часовник от неръждаема стомана, колеги. Стъклото му е счупено. Намерихме и едни белезници.
— Какво каза?
— Нали ме чу. Белезници. Пистолет „Смит & Уесън“, оригинален. Белезниците са не само затворени, но и заключени и изглежда са били сложени на някого. Впрочем, били са „двойно“ заключени.
— Будалкаш ме!
Започнах да се промъквам навътре. Едри капки студена вода капеха върху каската и се стичаха по шията ми. Познах гласа на Луси, но не можах да разбера какво казва. Изглеждаше почти изпаднала в истерия. Изведнъж се чу силен шум от прецапване през водата, а после настъпи голямо оживление.
— Чакайте, чакайте! — нареди Макгъвърн. — Луси! Някой да я изведе оттук!
— Не! — пищеше Луси.
— Стига, стига — говореше Макгъвърн. — Държа те за ръката. Успокой се вече, чуваш ли?
— Не! — продължаваше да пищи Луси. — Не! Не! Не!
После нещо плесна силно във водата и се чу стъписан вик.
— Господи! Добре ли си? — питаше Макгъвърн.
Бях вече почти вътре, когато видях, че Макгъвърн помага на Луси да се изправи на крака. Племенницата ми беше изпаднала в истерия. От ръката й капеше кръв, но това изглежда не й правеше впечатление. Прегазих през водата и стигнах до тях със свито сърце. Кръвта ми се смрази като студената вода, в която стоях.
— Дай да видя — казах аз.
Хванах нежно ръката на Луси и я осветих с фенерчето. Тя цялата трепереше.
— Кога за последен път са ти правили инжекция против тетанус?
— Лельо Кей — простена тя, — лельо Кей…
Луси обви ръце около врата ми и двете едва не паднахме. Тя плачеше толкова силно, че се задавяше, а прегръдката й бе стегнала ребрата ми като в менгеме.
— Какво се е случило? — попитах Макгъвърн.
— Да ви изведем и двете оттук — каза тя.