Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
Имаше само един, от когото да потърси помощ, и тя го повика при себе си.
Старият роб, служил на баща й, влезе боязливо в стаята — кльощав плешив мъж с продълговат череп и сива кожа, нашарена от бледи лъскави ивици, по-тънки на бузите и по-широки на главата. Както винаги, излъчваше несметни количества меланхолия, сякаш носеше на плещите си всички тегоби на света. Когато Седа беше малка и още не беше изгубила чувството си за хумор, той често я разсмиваше.
— Може ли да вляза, мадам? — попита старецът с треперлив глас. Седа се усмихна неволно на тази колебливост.
— Нали аз пратих да те повикат, Гегевей — отвърна тя, — така че влизай, моля те.
Затворът й беше горе-долу приличен. Покоите й бяха разкрасени с малкото, което бе успявала да измоли през годините. Овехтели гоблени прикриваха голия каменен зид на стените. Пред тесния прозорец беше подредила няколко растения в паешки стил. Две канапета бяха разположени едно срещу друго, помежду им имаше парцалив килим с неизвестен произход. Разполагаше с две стаи — тази, в която да приема посетители, и спалнята й, отделена от „гостната“ със завеса. Толкоз й беше отпуснал Алвдан от несметните богатства на Империята. Другите му братя и сестри бяха получили само парцели в гробищата.
Старият мокрицороден се наведе, за да влезе в стаята. Ходеше прегърбен и под ъгъл напред, но въпреки това ръстът му беше опасно висок. Седа знаеше, че народът му обитава северните покрайнини на Империята, а отвъд границите й имало цели племена мокрицородни — живеели в лесове с гигантски дървета, които гниели вечно, но никога не падали. Поне така гласеше мълвата. Самата Седа не вярваше, че има други като него. Струваше й се невъзможно една толкова тромава и нескопосана раса да създаде бойци или селяни, или нещо друго освен отнесени философи.
— Имаш репутацията на мъдър човек, Гегевей — поде Седа и той побърза да размаха ръце боязливо.
— Много, хм, любезно от ваша страна, мадам.
— Правиш се на оглупял старец, Гегевей, но един оглупял старец не би се задържал на съветнически пост толкова дълго. Още от времето, когато баща ми беше император. Още повече, ако е роб като теб. Трябва да си много мъдър, за да оцелееш.
Гегевей разтегли в усмивка тънките си устни, но нищо не можеше да разведри дълбоката тъга на сивото му лице.
— Има глупци и хммм… глупци, мадам. — После издаде доволно устни напред, когато Седа му сипа вино от една кана. — Знам си аз мястото, а то е следното: пръкне ли се идея в главите на, хммм, на моите колеги съветници, която никой не иска да изрече на глас, тогава идва моят ред да говоря. А после идеята обикновено бива разбита на пух и прах. Оглася ли някога мнение, което никой не може да обори, тогава несъмнено ще бъда, хммм, убит на място. Трудна пътечка е това и тясна, но ако човек има добро чувство за равновесие, може дълги години да ходи по нея.
— Дълги години — кимна тя и му подаде чашата. Той отпи с наслада и Седа продължи: — А ти на колко точно години си, старче?
— Спрях да ги броя, когато станах на, хм, сто и четири, мадам. — Скръбната усмивка се появи отново при вида на ококорената й физиономия. — Ние сме дълголетници, моят народ. Или поне в сравнение с вашия. Но дори по нашите стандарти аз отдавна не съм млад.
— Искам да те питам нещо. Не се сещам за друг, който би могъл да знае нещо по въпроса — каза му Седа и го покани с жест да седне. Той приседна на ръба на канапето срещу нея и отпи от виното.
— От добра реколта е — измърмори той, но очите му я следяха напрегнато измежду бръчките.
— По въпроса за магията, Гегевей — уточни тя.
— Хмм… А?
— Интересна реакция. На твое място повечето хора биха побързали да заявят, че магия не съществува и че е глупаво дори да се повдига този въпрос.
— Това ли искате да чуете, мадам?
— Ако исках да чуя това, нямаше да те повикам. Ти си начетен човек, получил си образованието си, преди да попаднеш в имперски ръце. Така че — кажи ми за магията.
— Интересна материя, мадам — смотолеви той. — Боя се, че не бих искал да…
— Не ми казвай нищо, което не би искал да чуеш повторено. Но не се въздържай само защото се боиш, че няма да повярвам на думите ти — заръча му тя. — Та за магията, Гегевей?