Разединени равнини

— Във висша степен подходяща, ваше императорско величество — потвърди комарородният. — Но не бива да се допускат грешки. Трябва да започна изчисленията си. Процесът е бавен и колкото по-скоро започнем, толкова по-добре.

— Глупости — заяви презрително Алвдан. — Не вярваме на всичко това. Твърденията ти са безпочвени. — Обърна се да си ходи, но Максин беше доловил колебание в гласа му, знаеше, че и комарородният го е доловил.

— Аз съм на ваше разположение — каза тихо Уктебри. — Аз съм ваш пленник, ваш роб… и ще се подчиня на вашата воля. Но никой друг не би могъл да ви предложи онова, което ви предлагам аз. Никой друг, ваше величество.

— Максин, не е възможно да вярваш на това. То противоречи на здравия разум — възрази императорът, но в гласа му Максин не усети страх или презрение, а жажда. „Ако е вярно — казваха очите на императора, — какви неща бих могъл да направя… Нима би имало нещо, което да не е по силите ми?“

— За себе си стигнах до извода, че в този свят има неща, които няма да изчезнат само защото ние си затваряме очите за тях. По времето на вашия прадядо, ваше величество, собственият ни народ е имал своите чудати вярвания. Сред които и убеждението, че един ден ще се обединим и ще владеем света. Кой би повярвал тогава?

— Но това е различно, Максин.

— Разликата е само във вида вяра, ваше величество.

— Значи искаш да проучиш нашата сестра? — обърна се отново Алвдан към стареца. — Това ще й причини неудобство. Ще я разстрои. Добре. Планът започва да ни харесва все повече. Но казваш, че ти трябва още? И че не разполагаш с необходимото.

— Така е, ваше императорско величество. Сам по себе си не разполагам със силата за нещо толкова велико.

— Тоест шарлатанството ти има нужда от гориво, за да проработи, така ли?

— Тези термини са ми непознати, ваше величество — отвърна угоднически Уктебри, — но вие несъмнено сте прав.

— И искаш от нас магическата си кутия? — добави присмехулно императорът. — Ако е толкова могъща, дали ще е лесно да я открием… а и да я открием, възможно ли ще е изобщо да я вземем?

Уктебри въздъхна гъгниво и подръпна назад голямата си качулка, за да се почеше по главата. Червените му очи се отместиха от Алвдан към генерала.

— Руини и пепел, това е останало от величието на моя народ, ваше императорско величество, но и онези, които изковаха падението ни, сега са на същия хал. Старите времена отминаха безвъзвратно и няма да се върнат. Прежните величия сега се валят в прахта, а онова, пред което хората благоговееха, днес предизвиква единствено презрение. — Уктебри преплете тънките си пръсти. — Този предмет, за който биха си съперничили лордове, скрири и принцове по времето, когато стойността му се оценяваше подобаващо, сега е антикварна рядкост в ръцете на невежи. Невежи, които се имат за знаещи, но нямат никаква представа какво държат в ръцете си. Но в предмета все още се крие сила — сила, която да използвам за ваша угода, почитаемо величество.