Вълче биле

27

— Италия? — възкликна Мейсън, долепил длани до прозореца.

Прекрасно разбирах как се чувства. От тази преграда, която ни разделяше от външния свят, бе трудно да се повярва, че раят, простиращ се отвън, не е просто илюзия.

— Съжалявам — ухили се Конър. — Знам, че царевичните ниви ще ви липсват.

Адна разкърши врат и направи гримаса.

— Не беше никак лесно.

Усмивката на Конър начаса се стопи.

— Добре ли си?

— Да — отвърна тя. — Уморена съм, но иначе съм добре. Ще ни чакат да се съберем в главната зала.

— Искам да видя Ансел — неочаквано заяви Брин. — Не може ли да се уверим, че е добре?

— Добре е — рече Конър. — Преместването протече безупречно. Щом ние сме тук, значи и той е тук. При преместването няма средно положение.

— Но…

— Виж, хлапе, преди да започнем да искаме услуги от Аника, нека първо й попремине малко. Братчето на Кала забърка голяма каша и ще ни трябва време, докато оправим положението.

Погледът, който двамата с Адна си размениха, ме накара да стисна зъби. Изобщо не вярваха, че положението на Ансел може да бъде „оправено“.

„Какво ли ще се случи с брат ми?“

Раменете на Брин увиснаха. Мейсън улови ръката й и ме погледна.

— Всичко ще бъде наред.

Кимнах, макар че с всяка минута все повече се съмнявах в това.

— Ще ви намерим нещо за хапване — каза Адна. — А после ще измислим къде да ви настаним. Сигурна съм, че искате да се поосвежите.

Проследих преценяващия поглед, който тя хвърли на Брин и Мейсън. Права бе — наистина се нуждаеха от „освежаване“. Все още облечени в останките от дрехите, които носеха в нощта на церемонията, и двамата бяха изпоцапани със засъхнала кръв и мръсотия. Проряза ме остра болка, сякаш някой ме бе ударил в стомаха — окаяният им вид отново ми напомни за всичко, което бяха преживели.

Мълчаливо последвах Конър и Адна, които ни поведоха към стълбите. Щом стигнахме площадката на първия етаж, Адна ахна.

— Вижте!

Когато погледнахме натам, накъдето ни сочеше, Брин и Мейсън също ахнаха. Бяхме спрели точно пред стъклените врати, извеждащи във вътрешния двор. Пространството от другата им страна се преобразяваше пред очите ни — пустата, спяща допреди малко земя, изведнъж бе оживяла от разтварящите се навсякъде листа и багрите на напъпили цветя. Между лехите бълбукаха ручеи.

— Човече! — подсвирна Конър. — Връзките наистина действат бързо. Страхотно.

— Винаги е така — отвърна Адна. — Ала всеки път се изумявам.

— Какви са тези Връзки? — попита Мейсън, загледан в пълзящото стъбло, което пред очите му се обви около мраморното стълбище от другата страна на стъклените врати.