Чернова

Опитах се да тичам по-бързо, но това вече не беше по силите ми. Навярно ако организмът ми се беше опитал да изпълни нареждането, мускулите ми щяха да се откъснат от костите.

Втори куршум ми счупи крака, когато кулата беше на десет метра. Пищялът ми изхрущя и сякаш се взриви във фонтан кръв. Изкрещях от болка, паднах, затъркалях се надолу по склона. Кулата е съвсем близо. Кулата ще ме спаси. Тя може да се унищожи само с термоядрен взрив.

Покрай мен минаха още два откоса. Вертолетите увиснаха, изстрелвайки към мен безкрайно дълги откоси. Към тях бързаше трети — така бързаше, че започна да стреля от разстояние два километра, и то изумително точно — няколко куршума се удариха в тухлите над главата ми. Чух мекото шляпане, с което плоските оловни парченца отскочиха от тухлената стена.

Вече отварях вратата, застанал на колене и влачейки счупения си крак, когато в мен влезе трети куршум. Някъде в кръста, точно насред гърба, разкъсвайки червата и пикочния ми мехур и превръщайки цялото съдържание на малкия ми таз в каша от кръв и фекалии. Болката изпляска по гръбначния ми стълб с огнената си ръка и изчезна, сякаш някъде вътре в мен бяха изгорели някакви предпазители, неиздържали на натоварването. И веднага изчезна ускорението — отмерения такт на картечните откоси се сля в тракането на обезумяла шевна машина. Краката ми изтръпнаха. Не чувствах нищо — само ръцете ми все още едва-едва се помръдваха.

С тяхна помощ пропълзях в кулата, оставяйки след себе си кървава следа и късчета от собствената си плът. С последно усилие блъснах вратата и тя меко се затвори. Трябваше ли да слагам резето? Или то е само за украса, а кулата охранява прохода сама?

Не знам. И не искам да знам. Все ми е едно дали е отворено.

Защото умирам.