Прозрение
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–211–2
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Прозрение». Краткое содержание книги:
Свят на мистицизъм, машинации и убийства. В него могъщите и влиятелните са готови на всичко, за да защитят своето господство. В него бунтът се заражда в най-тъмните улички и мрачни алеи. В него този, който има властта да убива, има и силата да променя света.
Какво ти остава да постигнеш, когато си спечелил всичките си битки и си победил враговете си?
За да получи отговорите на най-важните въпроси, Ецио тръгва по стъпките на Алтаир — Върховния учител асасин. Следвайки неговия път, той попада в Константинопол, сърцето на Османската империя, където нарастващата армия на тамплиерите заплашва да дестабилизира региона. За Ецио е настъпил моментът за решаваща битка…
„Разказах как тази Ябълка първо беше скрита в Кипър и после изгубена в морето, изпусната в океана… Тази Ябълка не бива да бъде открита, докато не удари часът…“
Той се взря в нея за миг, после стана и се обърна към тъмна ниша в стената зад него. Натисна лост, който отвори тежка врата, отвеждаща към тесен тайник, където се изправяше пиедестал. Алтаир извади Ябълката от кутията и бързо я остави върху пиедестала. Действаше бързо, преди изкушението да го завладее. Спусна лоста и вратата пред тайника се плъзна и закри отвора. Алтаир знаеше, че лостът няма да се задейства през следващите два и половина века. Време беше светът да продължи напред. Той се беше разделил завинаги с изкушението.
Седна отново пред писалището и извади от чекмеджето диск от бял алабастър. Запали свещ и пое диска с две ръце. Вдигна го пред очите си, затвори ги, съсредоточи се и започна да влива мислите си в алабастъра, оставяйки завещанието си.
Камъкът засия, осветявайки дълго лицето му. После сиянието избледня и накрая помръкна. Настана пълен мрак.
Ецио заобръща диска в светлината на свещта. Нямаше представа как се е досегнал до наученото. Но усещаше дълбока привързаност, дори близост с мъжа, чиито тленни останки стояха до него.
Погледна удивено Алтаир:
— Още един артефакт? Още една Ябълка?
77
Знаеше какво трябва да направи и го стори почти в полусън. Остави диска внимателно върху писалището и се обърна към тъмната ниша зад него. Знаеше къде се намира лостът. Дръпна го предпазливо и той веднага поддаде. Вратата се плъзна, отвори се и той ахна. „Мислех, че е само една. Онази, която с Макиавели погребахме завинаги в подземието под църквата «Свети Никола». А сега виждам посестримата й!“
Огледа Ябълката. Беше тъмна и студена — безжизнена. Усети обаче как ръката му, сякаш по своя воля, се протяга към нея.
Възпря я с огромно усилие.
— Не! Ще останеш тук!
Отстъпи назад.
— Видях достатъчно през този живот!
Улови лоста.
Но Ябълката лумна и светлината й го заслепи. Той залитна назад, обърна се и в центъра на огряната от ярки лъчи зала видя света. Въртеше се в пространството, на шест метра над пода — огромна топка, обагрена в синьо, кафяво и зелено.
— Не! — извика Ецио и закри очи с длани. — Направих достатъчно! Изживях дните си възможно най-достойно, без да разбирам смисъла, но увлечен напред като молец към далечна луна. Стига толкова!
„Слушай! Ти си проводник на послание, което друг ще разбере!“
Ецио нямаше представа откъде долита гласът и чий е. Свали дланите си от очите и ги постави върху ушите. Обърна се към стената и тялото му се заолюлява, сякаш го блъскат. Беше принуден да се извърне отново с лице към залата. Из въздуха плуваха в ослепителна светлина трилиони цифри, символи, изчисления, формули, думи и букви — някои разпилени, други съставящи за миг някакъв смисъл, но разпръскващи се отново в хаоса. Някъде сред тях се надигна глас на старец — на старец, защото потреперваше от време на време. Но звучеше властно. Ецио не беше чувал по-могъщ глас.
„Чуваш ли ме, нищожество? Чуваш ли ме?“
После нещо като мъжка фигура тръгна към него сякаш от огромно разстояние. Прекоси вихреното море от всички символи, които човечеството беше използвало, за да разгадае смисъла на битието. Крачеше по въздух, по вода, но не и по земя. Ецио разбра, че фигурата никога няма да се освободи и да го достигне. Намираха се от двете страни на непреодолима бездна.
„А! Ето те!“
Цифрите около фигурата се заиздигаха, запулсираха и се разбягаха една от друга, неспособни да се изтръгнат от оковите си като в кошмарен калейдоскоп, фигурата обаче стана по-ясна. Мъж. По-висок и по-широкоплещест от обикновените мъже. Ецио си спомни една от статуите на гръцки богове, която Микеланджело му беше показал, когато папа Юлий иззе колекцията на семейство Борджия. Стар бог. Зевс или Посейдон. Гъста брада. Очи, в които светеше неземна мъдрост. Около него лутащите се цифри и уравнения спряха да се борят и започнаха да се отдалечават все по-бързо и по-бързо, докато най-сетне изчезнаха. Изчезна и светът, остана само този… мъж. Ецио не знаеше как другояче да го нарече.
„Тиния. Казвам се Тиния. Мисля, че си срещал сестрите ми“.
Ецио погледна създанието, което следеше как последните формули се стопяват в етера.
Когато проговори отново, гласът му прозвуча странно човешки, някак несигурно.