Битката за Лабиринта
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0543-7
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката за Лабиринта». Краткое содержание книги:
Някакъв тип зад нас изшътка:
— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!
— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.
Кели направи циганско колело.
В този момент Рейчъл изпищя, все едно някой я бе убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.
— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!
Написани от един от най-известните и обичани автори на фентъзи за деца — Рик Риърдън, — книгите от поредицата ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП са безспорен световен бестселър, преведени на 34 езика и издадени в над 40 милиона копия. Покорили световните класации за най-продавани детски книги, те са и сред най-популярните и коментирани заглавия от младите читатели в България. С четвъртата част от приключението идват още чудовища, излезли от дълбините на Тартар, остроумни диалози, осъществява се и най-опасната битка, водена до този момент на Хълма на нечистокръвните.
— Не — възрази Дионис. — Не разрешавам!
— И аз съм против — обади се Хирон.
Силен упорито стисна зъби.
— Всички останали ли подкрепят предложението за изгнание?
Той и другите двама възрастни сатири вдигнаха ръце.
— Трима на двама — обяви Силен.
— Добре — кимна Дионис. — Но за ваше нещастие, гласът на бога се брои за два. И тъй като аз съм против, получава се равенство.
Силен скочи възмутен.
— Това е недопустимо! Съветът не може да се оттегли, без да вземе решение.
— В такъв случай го разпуснете този ваш съвет! — извика господин Д. — Не ме интересува!
Силен сковано се поклони и заедно с двамата си приятели обидено си тръгна. Още двайсетина сатири ги последваха. Останалите се скупчиха наоколо, шепнейки смутено.
— Не се тревожете — рече Гроувър. — Не ни е нужен съвет, за да решава какво да правим. И сами можем да се справим.
Той отново разказа думите на Пан — как всеки, със собствените си усилия, трябва да помага за спасяването на дивата природа. Раздели сатирите на групи — едни да надзирават резерватите, други да търсят последните девствени кътчета, трети да се грижат за парковете в големите градове.
— Гроувър май е пораснал — измърмори Анабет.
Следобеда открих Тайсън на плажа, заедно с Бриарей. Сторъкият разсеяно строеше пясъчен замък с петдесетина от ръцете си и вече беше издигнал триетажна сграда с крепостна стена, с ров и подвижен мост.
Тайсън рисуваше карта в пясъка.
— След рифа завиваш наляво — обясняваше той. — Когато стигнеш до потъналия кораб, се спускаш право надолу. Продължаваш около миля на изток, покрай гробището на русалките и ще видиш огньовете на пещите.
— Обясняваш му как да стигне до пещите? — попитах аз.
Той кимна.
— Бриарей иска да помогне. Ще покаже на циклопите тънкости, които сме забравили, и ще ги научи как да изработват по-хубави оръжия и брони.
— Искам да видя циклопите — потвърди Бриарей. — Не желая да стоя сам повече.
— Там долу едва ли ще си самотен — рекох с копнеж, тъй като досега не бях слизал в царството на Посейдон. — Ще ти намерят работа.
Грейна щастливото лице на Бриарей.
— Работата е хубаво нещо! Де да можеше и Тайсън да дойде с мен!
Тайсън се изчерви.
— Трябва да остана тук при брат си. И сам ще се справиш, Бриарей. Благодаря ти за всичко.
Сторъкият ми стисна ръката — поне стотина пъти.
— Някой ден ще се видим отново, Пърси. Сигурен съм!
След това сграбчи здраво Тайсън в октоподска прегръдка и навлезе във водата. Гледахме как огромната му глава потъва сред вълните.
Потупах Тайсън по гърба.
— Ти му помогна много.
— Само си поговорихме.
— И вярваше в него. Без Бриарей нямаше да се справим с Кампе.
Тайсън се усмихна.
— Той хвърля добри камъни.
Разсмях се.
— Да, наистина хвърля добри камъни. Хайде, здравеняко, да вървим да вечеряме.
Хубаво беше да седнем да вечеряме в трапезарията, както обикновено. Тайсън седеше до мен на масата на Посейдон. Залезът над залива на Лонг Айлънд беше пленителен. Нещата далеч не се бяха върнали в нормалното си русло, но когато се приближих към огъня и хвърлих залък от храната си в пламъците като приношение към Посейдон, наистина мислех, че имаше за какво да съм благодарен. Приятелите ми бяха живи. Лагерът беше в безопасност. Кронос беше принуден да се оттегли — поне засега.
Притесняваше ме единствено Нико, който се спотайваше в сенките отвън. Бяха му предложили да се настани на масата на Хермес или дори при Хирон, но той беше отказал.
След вечеря лагерниците се спуснаха към амфитеатъра, децата на Аполон бяха обещали невероятен концерт за повдигане на духа, но Нико се обърна и изчезна в гората. Реших да го последвам.
Щом навлязох в сенките на дърветата, изведнъж си дадох сметка колко се е стъмнило. Никога преди не ме е било страх да вляза в гората, макар да знаех, че там е пълно с чудовища. Този път обаче мисълта за вчерашната битка не ми излизаше от главата и се зачудих дали някога отново ще мога да пристъпя тук, без да ме връхлети споменът за кошмарната касапница.
След няколко минути зърнах някакво зарево. Първо реших, че Нико е светнал с фенерче, но после видях, че сиянието идваше от един призрак. На поляната стоеше трепкащият образ на Бианка ди Анджело и се усмихваше на брат си. Каза му нещо и посегна да го погали по лицето. След това сянката изчезна.