Наричайте ме Скарлет

— И няма да ме изоставиш като другите момичета досега?

Той клатеше отрицателно глава.

— Закълни се, защото, ако това се случи, ще страдам много повече, отколкото от мъченията, които ми причини оня ужасен тип.

И Рьоне се заклеваше. Жоел въздишаше дълбоко и още по-плътно се притискаше до него. Родителите й му разрешиха да спи при нея, в нейната стая. Сънувам кошмари, обясни им тя, хлипайки.

— Резултатът от цялата работа е — разказваше Мартин на Жюлиет, Бенедикт и Режина, докато трите си пиеха чая, — че аз спя в трапезарията. Обстановката вкъщи е нетърпима. Чудя се какво да правя. Нали си представяш в какво състояние са били майка ми и баща ми, за да се съгласят Рьоне да спи у нас?

— Каквото и да приказваш, тя се промени — каза Жюлиет. — Едва се осмелявам да я заприказвам, като я видя такава мълчалива, с черните очила и с измъчения й вид.

— Но тя трябва да говори за случилото се — не се предаваше Мартин. — Ще й олекне, ако се отпусне и се разприказва.

— Или да отиде на психолог — предложи Бенедикт.

— Не иска.

Момичетата често се събираха в чайната на парче бадемов сладкиш. Режина ядеше само бадемовия пълнеж, а Жюлиет дояждаше подложката от хилядолистно тесто. Там Мартин провеждаше телефонните си разговори с Ришар. „У дома всички подслушват…“ Той звънеше от уличен телефон близо до Монпарнас, беше успял да го излъже. Продължаваше да работи като доставчик, без особено въодушевление.

Жюлиет се чувстваше щастлива при родителите си. Идеята да покани Режина се оказа сполучлива. Тя внасяше оживление на масата и всеки се чувстваше добре в ролята си на родител или на дете.

— Боже, колко приятен е този град, истинско място за почивка! — въздишаше Режина. — Като се замисля, все повече се убеждавам, че съм създадена да бъда видна провинциална дама.

— Много скоро ще ти омръзне — отвръщаше Бенедикт.

Тя се отегчаваше у дома. Никой не говореше за вестника, за професията й, за живота й в Париж. По-важни бяха ученическата чанта на изтърсака на семейството или предстоящата родителска среща. Искаше да научи какво става с Низо. Но колкото и да разпитваше Емил, когато й звънеше, успя да разбере само, че Жан-Мари помолил да му продължат отпуска за погребението на баба му.

— Не намирате ли, че е чудесно да си седим тук четирите? — попита Жюлиет.

— Ама че си сантиментална — отвърна Мартин с усмивка.

Жюлиет се нацупи.

Може да е, може и да не е.

— Хубаво. Хайде, Режина, ставай. Не бива да закъсняваме за вечеря, нашите държат на навиците си.