Отпор [bg]

— Чух те — рече той и се опита да седне.

— Недей — отвърнах. Обзе ме страх.

— Аз те чух на двора. Кити, не бих те изоставил. Никога. А сега… ела тук и ме целуни.

— Но ти… ти пое куршума вместо мен, Деймън. — Едва дишах. — Тя искаше да ме застреля, ти… ти можеше да умреш. Мислех, че си умрял.

Той се взря за миг в мен, като че ли ми бяха пораснали магарешки уши.

— И какво трябваше да направя?

Втренчих се в него през сълзи.

— Обичам те — рече той с грейнали очи. — Ако животът ти е в опасност, аз ще те предпазя. Това ни кара да правим любовта. Нали?

— Да — прошепнах, все още слисана. Говореше така, сякаш нищо не се бе случило.

— Пак бих го направил.

О, боже.

— Деймън, аз… благодаря ти.

Той се намръщи.

— Няма нужда.

— Напротив.

Усмихна се.

— Добре тогава. Ела и ме целуни.

Точно това и направих. Приближих устните си до неговите и го целунах нежно, наслаждавайки се на топлината и вкуса им.

— Обичам те и всеки миг ще го доказвам.

— Хубаво обещание. — Той подръпна косата ми и аз вдигнах глава. — Къде… се намираме?

Повторих му с няколко думи онова, което Ди ми съобщи.

— Лекарите се чудят как си оцелял. — Избърсах сълзите в рамото си. — Но не знаят, че си инат.

Деймън се изсмя сухо и стисна здраво ръката ми.

— Нали знаеш, че обичам предизвикателствата.

Сърцето ми подскочи; спомних си тези думи. Каза ми ги в деня, когато научихме, че сме свързани; той ми предложи, а аз му отказах. Наведох се и го целунах по челото. Затворих очи и благодарих — на бог, на всяко божество и пророк, които знаех.

— Аз също, Деймън, аз също.