Красивите [bg]

Толи взе ръката му.

— Не мога да повярвам колко твърдо приемаш всичко това. Невероятно е.

— Ти ли го казваш, Толи? — Той опита да седне, но треперещото му тяло не успя да се справи с усилието. — Ти се излекува, без мозъкът ти да стане на кайма. Ето на това аз му викам невероятно.

Толи погледна сплетените им ръце. Точно сега изобщо не се мислеше за невероятна. В момента по-скоро се чувстваше мръсна и миризлива, което се допълваше от ужасното чувство, че не е имала смелостта да глътне и двете хапчета, за да предотврати всички страшни последици. Даже нямаше куража да разкаже на Зейн за Давид, пито пък на Давид за Зейн. Жалка работа.

— Как се почувства, като го видя? — попита той.

Тя стъписано погледна Зейн и той се изсмя тихо на изражението и.

— Стига, Толи. Да не реши, че ти чета мислите? Вече и без това получих достатъчно информация по въпроса. Ти ми каза за него, още когато се целунахме за първи път, не помниш ли?

— А, да. — Значи Зейн отдавна е очаквал този момент. Толи също предугаждаше какво ще се случи. Просто не искаше да приеме очевидното. — Да, беше странно да го видя. Определено не очаквах точно той да ме чака на руините. И да останем само двамата, съвсем сами.

Зейн кимна.

— Чакането беше много забавно. Майка му разправяше, че изобщо няма да дойдеш. Че сигурно те е хванало шубето, защото не си излекувана. Намекна, че само си ми подражавала и си се преструвала на газирана.

Толи завъртя очи.

— Тя не ме харесва особено.

— Не думай! — Той се ухили. — Ние двамата с Давид обаче бяхме сигурни, че ще се появиш, рано или късно. Решихме, че…

Толи изпъшка.

— Значи вие двамата сега сте приятели?

Зейн потъна в поредната от мъчително дългите си паузи на мълчание.

— Така си мисля. В началото, когато дойдохме, той много ме разпитваше за теб. Според мен искаше да разбере как те е променило това, че си вече красива.

— Наистина?

— Наистина. Точно той ни посрещна, когато стигнахме руините. Двамата с Крой си бяха устроили бивак и следяха за сигнални ракети. Даже разхвърляли списания за грозните, за да се разбере, че руините отново са обитавани. — Гласът на Зейн ставаше все по-сънлив, сякаш всеки момент щеше да потъне в дълбок сън. — След толкова месеци най-накрая успях пак да го срещна — за първи път, откакто ме хвана шубето. — Той се извърна към нея. — Истински липсваш на Давид, да го знаеш.

— Аз провалих живота му — тихо каза Толи.