Красивите [bg]

— Заведа ме при Зейн.

Фаусто се обърна и посочи обсерваторията. Останалите се тълпяха около тях, но изглеждаха леко отвратени от нейния мърляв вид и миризмата на дълго некъпано тяло. Кримитата отдалече я поздравяваха с добре дошла, но тя забеляза реакцията на грозните при появата на още едно красиво лице — ококориха очи, въпреки че видът и беше направо плачевен. Всичко се повтаряше неизменно, дори когато не те мислят за бог.

Толи спря, за да поздрави Крой.

— Досега не ми се удаде случай да ти благодаря.

Той повдигна едната си вежда.

— Няма нужда да ми благодариш. Ти постигна всичко сама.

Тя се намръщи, когато забеляза, че Мади я следи с особен поглед. Направи се, че не я вижда — точно сега не се интересуваше какво си мисли майката на Давид — и последва Фаусто към пропукания купол.

Вътре беше тъмно — няколко фенера висяха по края на огромната, отворена на върха полусфера, а тънък лъч ослепителна слънчева светлина струеше надолу през най-голямата пукнатина. Накладеният по средата огън хвърляше танцуващи сенки в мрака, а димът му лениво се издигаше нагоре и излизаше през отвора на купола.

Зейн лежеше със затворени очи край огъня върху купчина одеяла. Изглеждаше по-слаб дори от времето, когато гладуваха, за да се освободят от белезниците, а очите му бяха хлътнали в орбитите. Завивките бавно се надигаха и спускаха в ритъма на дишането му.

Толи преглътна мъчително.

— Но Давид каза, че той е добре.

— Състоянието му е стабилно — уточни Фаусто, — и като се имат предвид обстоятелствата, това е добре.

— Какви обстоятелства?

Фаусто безпомощно разпери ръце.

— Мозъкът му.

По тялото на Толи премина хлад и сенките в ъгълчетата на очите й леко се залюляха.

— Какво става с мозъка му? — тихо попита тя.

— Все искаш да експериментираш, нали, Толи? — разнесе се глас от тъмнината. — После Мади пристъпи в светлия кръг на огъня. Давид вървеше до нея.

Толи издържа стоманения й поглед.

— За какво говорите?

— Хапчетата, които ти пратих, трябваше да се вземат заедно.

— Зная. Но ние бяхме двама. — Толи следеше изражението на Давид. „А аз бях прекалено изплашена да го направя сама“, добави мислено тя, припомняйки си какъв ужас я обзе там, във „Валентино 317“.

— Трябваше да предвидя това — каза Мади и поклати глава. — Винаги има риск, когато оставиш една красива глава сама да се лекува.

— И какъв е този риск?

— Никога не съм ти обяснявала как действа хапчето, нали? — продължи Мади. — Нито как наночастиците премахват аномалията в мозъка. Те я атакуват по същия начин, както другите хапчетата лекуват рака.