Среднощен танц
- Автор: Куинн Джулия
- Серия: Блайдън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Среднощен танц». Краткое содержание книги:
Влезе Керълайн, а на лицето й се открояваха ясно следите от нейното безпокойство.
— Какво се е случило? — попита тя с разтревожен шепот. — Току-що пристигнахме у дома и Торнтън ни каза, че Бел е болна.
Джон неохотно пусна ръката на Бел и придружи Керълайн отвън в коридора.
— Бел отиде на разходка и дъждът я намокри. Удари си главата. — Той й разказа накратко останалите подробности, пропускайки причината, която всъщност я беше накарала да избяга навън. Беше срещнал родителите й само ден по-рано. Ако Бел искаше да им каже за неприятностите им, нямаше проблем. Но той, на практика непознат за тях, нямаше да го направи. Керълайн сложи неспокойно ръка на врата си.
— Изглеждаш ужасно изморен. Защо не поспиш? Аз ще седя при нея.
— Не.
— Но Джон…
— Вие можете да останете с мен, но аз няма да мръдна оттук. — Той се обърна на пети и се върна обратно при леглото на Бел. Тя дишаше равномерно. Това беше добър знак. Той сложи ръката си на челото й. По дяволите. Беше дори по-топла от преди. Джон се съмняваше, че ще продължи да диша толкова равномерно през следващия час.
Керълайн го последва и застана до него.
— Така ли е цяла вечер? — прошепна тя.
Джон кимна. Той се наведе, взе кърпата, която беше накисната в студена вода и я изцеди.
— Ето така, съкровище — прошепна той и я сложи върху горещото й чело.
Тя измърмори нещо в съня си и се разшава неспокойно.
Бел се извъртя отново и внезапно отвори широко очи. Изражението й беше изпълнено с паника.
— Шшт, тук съм — каза той нежно и погали бузата й. Тя изглежда се успокои малко от това и остави клепачите й да се затворят с бавно трепкане. Джон имаше съмнение, че тя всъщност не го виждаше наистина.
Керълайн преглътна притеснено.
— Мисля, че трябва да изпратим някого да повика лекар.
— По това време на нощта?
Тя кимна.
— Аз ще се погрижа.
Когато Джон седна до Бел и продължи да я наблюдава със загрижения си разтревожен поглед, съзнанието му отказваше да спре да повтаря смайващия коментар, който беше направила няколко часа по-рано.
Без значение дали и ти ме обичаш.
Беше ли възможно тя да го обича безусловно? Дори с неговото минало?
Винаги ще те обичам.
И тогава внезапно го осени една мисъл… никой никога преди не му беше казвал такива думи.
Джон вдигна кърпата от челото на Бел и я натопи в легена с вода, за да я охлади. Нямаше време да седи и да се самосъжалява заради нещастното си детство. Не бе гладен или малтретиран. Той просто не беше обичан и подозираше, че хиляди деца във Великобритания споделяха сходна съдба.
Бел се раздвижи леко в леглото и Джон незабавно насочи цялото си внимание към нея.
— Спри — простена тя.
— Да спра какво, любов моя?
— Спри!
Той се приведе над нея и нежно разтърси раменете й.
— Имаш кошмар. — Мили боже, това да я вижда в такова състояние, го съсипваше. Лицето й беше зачервено и трескаво, а цялото й тяло покрито от ситни капчици пот. Той се опита да отмести косата от очите й, но Бел отблъсна ръката му. Искаше му се да знае как да използва някое от онези проклети неща за коса, които винаги й бяха под ръка наоколо. Щеше да й бъде много по-удобно, ако можеше да махне тежките кичури от лицето й.
— Огън — изстена Бел.
— Няма огън тук, с изключение на този в камината.
— Твърде горещо е.
Джон бързо изцеди мократа кърпа.
— Не, не, спри… — изведнъж изкрещя Бел и се изправи.
— Не, любов моя, легни обратно долу. — Джон започна да попива потта от тялото й, надявайки се това да я охлади. Очите на Бел бяха отворени и се взираха в него, но той не видя дори и малка искрица в погледа й, която да му докаже, че го е разпознала.
— Спри, спри — крещеше тя, докато удряше ръцете му, за да ги махне от себе си. — Не ме докосвай. Прекалено е горещо!
— Само се опитвам да…
— Какво, по дяволите, става тук? — Керълайн нахлу в стаята.
— Тя бълнува — каза Джон, докато се опитваше да покрие Бел със завивката.
— Но имаше толкова много писъци…
— Казах, че бълнува — отсече Джон, опитвайки се да задържи завивката върху извиващото й се тяло. — Вижте, дали имаме някакъв лауданум. Трябва да я укротим. — Той въздъхна, когато си спомни, че говори на тъща си. — Съжалявам, лейди Уърт. Просто…