Хари Потър и Орденът на феникса

Прочете писмото няколко пъти, та да го види през очите на страничен наблюдател. Според него бе изключено някой да разбере за какво — или на кого — говори. Надяваше се Сириус да схване тънкия намек за Хагрид и да ги успокои, че той ще си дойде скоро. Не искаше да пита направо, за да не привлича вниманието към онова, което Хагрид правеше, докато отсъства от «Хогуортс».

Писмото уж беше съвсем късичко, а му отне доста време — докато Хари обмисляше как да се изрази, слънчевата светлина беше припълзяла до средата на общата стая, а от спалните помещения горе вече долитаха далечни шумове. Внимателно запечата пергамента, покатери се през дупката зад портрета и се отправи към соварника.

— На твое място не бих минал оттук — предупреди Почтибезглавия Ник, след като се провря зловещо през стената точно пред Хари, който си вървеше по коридора. — Пийвс крои дебелашка шега на онзи, който мине пръв покрай бюста на Парацелз.

— Например Парацелз да му падне на главата? — попита момчето.

— Колкото и да е странно, именно това — потвърди отегчено Почтибезглавия Ник. — Изтънчеността никога не е била силата на Пийвс. Е, да вървя, може пък да открия Кървавия барон… дано той успее да сложи край на неговите безобразия… е, довиждане, Хари…

— Довиждане — сбогува се момчето и вместо да завие надясно, тръгна наляво и пое по дългия, но по-безопасен път към соварника.

Поободри се, докато подминаваше един по един прозорците, през които се виждаше сияйното синьо небе — по-късно имаше тренировка, най-после щеше да се завърне на игрището за куидич.

Нещо се шмугна покрай краката му. Хари погледна надолу и съзря Госпожа Норис, скелетоподобната сива котка на пазача. Тя извърна за миг към него жълти като фарове очи и се скри зад статуята на Уилфред Мечтателя.

— Не правя нищо нередно — провикна се подире й момчето.

Госпожа Норис имаше категоричния вид на котка, тръгнала да донася на господаря си, макар че Хари не виждаше какво — в събота сутрин имаше пълно право да ходи при совите.