Хари Потър и Орденът на феникса

— Какво правиш?

— А… нищо. Ами ти?

Хари се свъси срещу него.

— Хайде, кажи, де! Защо се криеш тук?

— Ами… щом толкова искаш да знаеш, крия се от Фред и Джордж — отвърна Рон. — Току-що минаха оттук с цял рояк първокурсници, готов съм да се обзаложа, че пак си правят опити с тях. Сега вече не могат в общата стая, нали там бди Хърмаяни.

Говореше трескаво, забързано.

— Но за какво ти е метлата, да не си летял? — полюбопитства Хари.

— Ами… добре, де, ще ти кажа, само няма да ми се смееш, чу ли? — взе да се оправдава Рон, който от минута на минута се изчервяваше все повече. — Аз такова… реших да се пробвам за пазач на «Грифиндор», все пак вече имам прилична метла. Хайде, смей се, де!

— Не ти се смея — увери го Хари, а Рон примига. — Хубаво си се сетил! Наистина ще бъде страхотно, ако влезеш в отбора. Не съм те виждал да играеш като пазач, добър ли си?

— Справям се — отвърна Рон, явно облекчен, че Хари е посрещнал така новината. — Докато тренираха през ваканциите, Чарли, Фред и Джордж винаги ме караха да пазя.

— Значи и днес си тренирал?

— Всяка вечер от вторник насам… ама самичък. Опитвах се да омагьосам куофъла, та да лети към мен, но не е никак лесно и се съмнявам, че ще има някаква полза — оплака се притеснен и разтревожен Рон. — Когато се явя на пробите, Фред и Джордж ще се пръснат от смях. Откакто станах префект, само ме взимат на подбив.

— Де да можех и аз да съм там! — рече горчиво Хари, след като се отправиха към общата стая.

— Да, толкова ми се искаше, Хари… Я, какво ти е това на ръката?

Хари, който тъкмо си беше почесал носа със свободната дясна ръка, се помъчи да я скрие, но със същия успех, който Рон бе имал със своята «Чистометка».

— А, нищо… дреболия, порязах се.

Ала Рон го беше сграбчил за китката и бе доближил ръката му до очите си. Настана мълчание, през което той зачете думите, издълбани върху кожата, сетне пусна приятеля си.

— Нали каза, че те е накарала да пишеш? — възкликна с вид, сякаш му е призляло.

Хари се подвоуми, но в края на краищата Рон бе откровен с него, затова му каза истината за часовете, които прекарваше в кабинета на Ъмбридж.

— Ах, тая дърта вещица! — изсъска отвратен Рон точно когато спряха пред Дебелата дама, която си дремеше кротичко, отпуснала глава върху рамката. — Тая не е наред! Върви при Макгонъгол, кажи нещо!

— И дума да не става — отсече веднага Хари. — Няма да й доставя това удоволствие да си мисли, че ми е направила нещо.

— Как да не ти е направила? Не бива да допускаш да й се размине току-така.

— Не знам доколко Макгонъгол има някаква власт над нея — сподели Хари.

— Тогава кажи на Дъмбълдор!

— А, не — отсече Хари.

— Ама защо?

— Той си има достатъчно неприятности — рече Хари, макар че причината беше друга.

Не искаше да търси помощ от директора, след като той от юни насам не му беше казал нито дума.

— Мен ако питаш, трябва… — подхвана Рон, но бе прекъснат от Дебелата дама, която ги гледаше сънено и по едно време избухна: