Можете ли да си представите! Беше събота вечер, денят бе преминал чудесно, дремах, пих „Алка Зелцер“ и си мислих за Оуен, след което се почувствах достатъчно добре, за да стана и да се отбия до апартамента си — който междувременно беше започнал да мирише странно — да си прибера пощата, да сипя вода на котката, да хвърля изпълнен с копнеж поглед към леглото си и прочие, когато писмото пристигна. Още преди да го отворя, устата ми пресъхна като пустинята Гоби. Всяко писмо с щемпел от Лондон предизвиква тази реакция. Нали съм си глупачка, надявам се, че може да е от Антон, който признава, че е извършил огромна грешка, че Лили е оплешивяваща вълчица с хипарски дрехи и той иска да се върне при мен. Този плик предизвика по-лош ефект от обиковено, защото печатът беше от западен Лондон, а случайно знам (бях помолила Коуди да ми каже), че офисът на Антон е някъде там.
Отворих го и видях, че е на хубава кремава хартия, но нямаше достатъчно думи, за да бъде помирително писмо от Антон. Очите ми веднага погледнаха подписа и ми стана ясно, че не е от него, а от някоя с името Джоджо Харви и коя, за Бога, беше тя? Преглътнах няколко пъти, за да овлажня наново устата си и прочетох писмото, но вместо да ми просветне, повече се обърках. Сигурно е грешка, помислих. Но… тя споменаваше Сюзан. С фамилнотой име.
Реших да позвъня на Сюзан. В Сиатъл беше късна сутрин и аз я събудих, но тя каза, че нямала нищо против и толкова бяхме развълнувани да чуем гласовете си, че мина време, докато стигнем до целта на обаждането.
— Сюзан, слушай, получих едно писмо. Отворих го, защото е адресирано до мен, но вътре се споменава за теб.
— Продължавай — звучеше заинтригувана. — От кого е?
— Името й е Джоджо Харви от някаква литературна агенция в Лондон.
Последва много дълга тишина. Първа проговорих аз:
— Сюзан, още ли си на телефона?
— Да.
— Мислех, че са ни прекъснали. Кажи какво става?
— Ами виж, тя трябваше да пише на мен, не на теб.
— Тогава ще ти го препратя — изненадана бях колко отбранително звучеше гласът й.
След ново мълчание, бързо заговори:
— Джема, трябва да ти кажа нещо и сигурно няма да ти хареса, поне не отначало, и съжалявам, че така разбираш за него.
Това бяха най-лошите думи на света: — „Трябва нещо да ти кажа.“ Никога не е хубава новина от сорта да си отслабнала с шест килограма и дори да не си усетила, та някой трябва да ти го каже. Или: „Един милионер ти е завещал пари, които ще ти стигнат за цял живот, и иска да ги внесе в банковата сметка, но като приятел, мой дълг е да ти го кажа.“ Винаги новината е лоша.
Стомахът ми се обърна наопаки.
— Какво? Сюзан, какво има?
— Нали откакто съм в Сиатъл, ми изпращаш имейло?
— Да.
— И баща ти напусна майка ти, и ти измисляш малки разказчета за тях?
— Да.
— Ами виж, струваха ми се наистина забавни и винаги съм мислела, че от теб ще излезе прекрасен писател, а ти няма да направиш нищо сама по въпроса, пък и не се надявах нещо да излезе от цялата работа… — изведнъж гласът й престана да звучи, все едно вълци я гонят, и зазвъня като камбанка. — Е, знаех, че сама няма да го направиш.
— Какво да направя? — вече разбирах. — Изпратила си малките ми разказчета на онази агентка?
