Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
— Къде отивате? — извика притеснено младата майка.
— Двамата със сина ми отиваме на разходка! — изрече той и сърцето му се изпълни с щастие при тези думи. — А ти трябва да си почиваш. Преди това обаче прочети онова! — и кимна към тетрадката от велен, която лежеше на завивката й. — На последната страница има писма за теб.
— За мен! — изуми се Леонора.
Но Алесандро вече бе излязъл от стаята с техния син. Техният син. Сега тя едва ли имаше търпението да чете каквото и да било — толкова отдадена бе на новото си щастие. Но името й върху тънките веленови страници автоматично привлече погледа й.
„Леонора миа,
Няма да мога повече да дойда при теб. На попрището си жизнено в средата аз свърнах по грешен път и изгубих правилния. Съгреших срещу държавата и сега трябва да бъда наказан. Освен това двама прекрасни мъже — Джакомо дел Пиеро и Жак Шовир — намериха смъртта си заради стореното от мен. Но те моля да си спомняш с добро за мен, ако можеш. Помниш ли как, когато дойдох да те видя за последно и си взехме сбогом, аз ти дадох онова сърце от стъкло? Е, после отидох във Франция и издадох тайните на това стъкло. Ала сега ще поправя стореното от мен. Връщам се у дома, във Венеция, за да можеш ти да живееш и стъклото да бъде спасено. И ти наистина ще живееш — обещаха ми го! Ще се разходя за последен път из Венеция и ще ти оставя тази книга. Но докато стигна до другия край на града, знам, че те ще са ме намерили и довършили. Пази стъкленото сърце, което ти подарих, и си спомняй за мен! Искам да си спомняш как допряхме ръцете си през онзи последен ден. Помниш, нали? По нашия специален начин! Пръст до пръст, палец до палец! Ако сега четеш това, спомни си онзи ден, Леонора, спомни си за нашето докосване! И, Леонора, скъпа моя Леонора, помни, че баща ти много те е обичал и винаги ще те обича!“
Сълзите й закапаха по завивката и намокриха болничната нощница, която й бяха дали, когато съблякоха одеянията на Пролетта. Тя плачеше, най-сетне, за Корадино, но също така и за Джакомо, за майка си и за баща си, както и за Стивън. Те бяха нейното минало. Но когато в стаята й се върна бъдещето, тя вече се усмихваше и бе готова да прегърне сина си. Книгата от велен беше прибрана встрани, пъхната прилежно в нощното шкафче и готова да бъде върната в църквата на милия и любезен свещеник, който веднага бе разбрал необходимостта на Алесандро да я вземе за малко, за да я покаже на другата Леонора.
Четирийсет и втора глава
Писмото|(Част II)
Отец Томазо се изкачи по стълбата към стаята на момичетата. Очакваше да завари бъдещата булка обградена от връстничките си, чуруликащи и подскачащи около роклята и прическата й. Вместо това обаче сърцето му претупа, когато забеляза съвсем само момичето, което се бе превърнало в негова дъщеря, момичето, което бе отгледал като свое след измяната на баща му, момичето, което се бе превърнало в утеха на старостта му. Тя бе коленичила под слънчевите лъчи, бликащи от малкото прозорче, привела русата си глава.
Молеше се.
Докато я наблюдаваше как, докато се моли, стиска нещо, увесено на врата й, той разбра, че бижуто не е кръст, а стъкленото сърце, което нейният баща й бе подарил в деня преди завинаги да изчезне. Значи днес тя мислеше за Корадино. Всъщност съвсем естествена реакция за едно сираче да мисли за мъртвите си родители в деня на своята сватба. И това като че ли улесняваше до известна степен задачата, заради която беше дошъл. Изчака я със смирено наведена глава да довърши молитвата си, подбирайки мислено думите си, които смяташе да й каже.
Тя вдигна глава, усмихна му се и рече:
— Отче? Готови ли са за мен?
— Да, дете мое. Но преди да слезеш долу, може ли да поговорим малко?
По красивото й лице премина тъмен облак, но после бързо отмина.
— Разбира се! — кимна тя.
Отец Томазо се отпусна бавно на близкото дървено столче. Краката му вече не го държаха много. Вторачи се в тази невинна красота срещу себе си и се постара да си я представи така, както Корадино я бе видял за последен път — без разкошната рокля от сребърен брокат, без вдигната и подредена в сложна прическа коса и без всички красиви уловки на жена, която съвсем скоро щеше да се омъжи в една от най-могъщите фамилии на Северна Италия.
— Леонора, щастлива ли си с този брак? И именно синьор Висконти-Манин ли е изборът на сърцето ти? Да не би да си се замаяла от богатството му? Знам, че златото му може да бъде огромно изкушение за сираче като теб, но…