Кръвни братя

— Няма място за шеги — сопна се Куин.

— Но не е и повод да правим трагедия. Просто е факт.

— За бога, Сибил, нима не разбираш какво означава това? Че създанието, което ни дебне навън, е мой, може би наш прапрадядо отпреди десетина поколения. Че носим в себе си част от него.

— И ако през следващите няколко дни ми поникнат рога и опашка, много ще се ядосам.

— О, мамка му! — Куин скочи на крака и застана срещу приятелката си. — Спри най-сетне. Изнасилил е момичето и от семето му сме се появили ние, три и половина века по-късно, но онова, което е посял, е довело до сегашните събития. Представи си, че сме тук не за да го спрем, не за да помогнем всичко да свърши, а за да им попречим да го спрат. Да изиграем роля в нещо, което ще ги нарани.

— Ако разсъдъкът ти не беше замъглен от любов, щеше да проумееш, че това е глупава версия. Паническа реакция, гарнирана с голяма доза самосъжаление. — Тонът на Сибил бе безмилостно студен. — Не сме пионки в ръцете на някакъв демон. Няма изведнъж да преминем от другата страна и да се превърнем в тъмна сила, която се опитва да убие едно куче, за да докаже превъзходството си. Ние сме същите, които бяхме преди пет минути, така че не се дръж като глупачка, стегни се.

— Права е. Не че си глупачка — уточни Лейла, — а че сме такива, каквито сме. Ако всичко това може да послужи за нещо, трябва да намерим начин да го използваме.

— Добре. Ще се опитам да се науча да завъртам главата си на триста и шестдесет градуса.

— Тъпо — отсече Сибил. — Сарказмът щеше да ти отива повече, Кю, ако не беше толкова разтревожена, че Кал ще те зареже заради големия надпис „Демон“, който носиш на челото си.

— Стига! — изкомандва Лейла и Сибил само сви рамене.

— Ако го направи — невъзмутимо продължи Сибил, — значи не заслужава да се терзаеш заради него дори за миг.

Във внезапно настъпилата тишина паднала цепеница се удари в решетката на камината и посипа искри.

— Разпечата ли приложенията? — попита Кал.

— Не, но…

Куин замълча, поклащайки глава.

— Да ги разпечатаме сега, за да ги прегледаме и ние.

Кал стана, хвана ръката й и я поведе навън от стаята.

— Бива си те — обърна се Гейдж към Сибил. Преди да му се озъби, той наклони глава. — Това не беше просто сарказъм, а буквален или словесен шамар по лицето. Словесните са по-жестоки, но не оставят грозни белези.

— И от двата вида боли. — Сибил се изправи. — Ако я нарани, ще му откъсна онази работа и ще я хвърля на кучето.

После излетя от стаята.

— Много е страшна — отбеляза Фокс.

— Не е единствената. Аз бих опекла топките му за десерт. — Лейла се отправи към вратата след Сибил. — Трябва да сготвя нещо за вечеря.