За подмяна

Затова избрах втората възможност и бързо напуснах селото. Излязох на периметъра, завих надясно и с гръб към гората се затичах покрай редицата колиби, следейки за възможни изненади в пространствата между дървета и къщи. Кой знае защо, тук беше студено, много по-студено. Нощта се приближаваше. Нощта не е точно нощ в Междината, а просто различно дълъг период, през който става по тъмно и още по-малко забавно да си тук.

И тогава видях силует в другия край на селото — човешка фигура, застанала пред една от колибите. Приличаше на Виналди, но беше неподвижна. Изпитах облекчение, но само за миг. Имаше нещо странно в позата му — струваше ми се, че е вдигнал ръце във въздуха. Опитах се да схвана какво точно прави и се готвех да му извикам, но раптът ме удари и изведнъж всички неща станаха трудни и необикновени. Поколебах се за част от секундата на границата да съм тук и да „ме няма“, но успях да се овладея.

Приближих се до стената на най-близката колиба и се плъзнах досами нея, примигвайки по онзи начин, който понякога ми бе помагал. Схващах само, че нещо много сериозно не е наред. Ръцете на Виналди нямаше как да са във въздуха, понеже бяха вързани за колибата, и макар да не виждах кръв, главата му бе увиснала.

Бягай, съветваше ме мозъкът. Обърни се и бягай!

Прокраднах се напред още няколко крачки. Виналди още беше жив — главата му леко потрепваше. Или се опитваше да изчисти съзнанието си, или беше под въздействието на рапта. По-скоро и двете — моята глава беше чиста като помийна яма и мислите ми все повече и повече се заплитаха. Не различавах нищо около себе си и за миг се поколебах дали да не изтичам напред и да се опитам да го освободя. И изведнъж нещо ме накара да се обърна и да погледна по пътеката, водеща към центъра на селото.

Там нямаше нищо, само поляната изглеждаше не така равно окосена като допреди малко — сякаш я виждах през омара. Накъдето и да обърнех глава, образът оставаше все един и същ — размит и потрепващ. Приличаше на нефокусирана или по-скоро на лошокачествена снимка, само че точките по нея не бяха бели, а тъмни. Потърках очи и примигнах, но след като звездите изчезнаха, образът си остана същият. Точките се местеха в начупени вертикални линии и въпреки липсата на картина го правеха не хаотично, а по-скоро организирано. Имах впечатлението, че гледам нещо скрито зад дъждовна пелена, но дъждът беше цветен, защото иначе нямаше как да образува картината на тази част от пътеката.

Осъзнах какво виждам само миг преди тази картина да го фокусира достатъчно ясно. Ихандим и Жуаджи тичаха по пътеката право към мен. Бяха живели в Междината достатъчно дълго, за да се чувстват като местни. Жуаджи спринтираше, забравил за всякакви рани, а Ихандим изглеждаше като че ли никога не е бил раняван. Може и така да беше. Такива като него не ги раняват — това действие при тях се развива в обратната посока.